Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 63

Селестин изключи радиото и се обърна към Марджори.

— Трябва да позвъня по телефона — рече тя със стегнат, делови тон. — Ти остани тук, мила, може всеки момент да ми потрябва помощта ти.

Вдигна слушалката и набра някакъв много дълъг номер, знаеше го явно наизуст. Отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Фейсал. Майка ти. — Говореше на арабски.

Пауза. Самата пауза вече й изясни много неща.

— Колко се радвам да чуя гласа ти, майко.

— Отвличането.

Втора пауза — още по-информативна от първата.

— Значи си чула.

— Кой е отговорен за него?

— О…, знае ли човек в тези времена, майко?

— Кой?

— Хизбула. — Тонът му стана сърдит. — Но кой, по дяволите, го интересува това!

Хизбула, партията на Бога, действаща от името на Иран… Абу Нидал? Не, не е той.

— Колко ти платиха, скъпи? — попита Селестин. — Добра ли е… сделката, имам предвид?

Единственият отговор бе уморена въздишка.

— Тя е — рече троснато Селестин. — Лейла.

Доста време се чуваше единствено някакъв кух резонанс, също като шума на морето, слушан от дълбините на пещера. Последваха няколко изщраквания и сигнал, че линията бе прекъсната.

Селестин тръшна слушалката, вдигна рамене толкова високо, че едва не докоснаха ушите й и отново ги отпусна.

— Трябва да замина — рече тя. — Зет ми и синът му са летели с онзи самолет. Марджори, бъди добра, намери ми билет до Ларнака. Няма значение на коя авиокомпания, стига да излита днес.

— Ще го уредя. И… мисис Ханиф, ужасно съжалявам.

— Аз също, скъпа, аз също.

Съжалявам, че съм се родила: думите отекнаха в мислите й, докато Марджори затваряше вратата на апартамента. Съжалявам, че съм родила тези изчадия. Не, не мисли повече за това. Събери багажа си. Направи го бързо, веднага.

Докато сгъваше дрехите си, Селестин обмисляше случилото се. Всичко зависеше от Колин, този добър човек. Роби не би разбрал, но Колин ще разбере. Той бе уязвим. Беше беззащитен.

Телефонът иззвъня.

— Бритиш еъруейз до Ларнака — рече Марджори. — Осем и петдесет, пристига в три и десет сутринта, местно време. Това е най-доброто, което можах да направя.

— Най-доброто е. Марджори, само още едно нещо: позвъни на Кантас и отмени утрешната ми резервация за Австралия.

Докато затваряше и последния куфар, Селестин си помисли, че би дала всичко, което притежава, включително и живота си — с радост, без да се замисли, — само за да узнае в замяна, че Колин още държи пистолета, който му бе дала.

Юни 1974 година

Бейрут

Беше само преди десет години — през юни седемдесет и четвърта, когато даде на Колин пистолета.

След обяда времето захладня, злобният порив на вятъра откъм морето заплашваше да докара дъжд. Селестин крачеше напред-назад из градината на Хариф — домът й в Ярзе, пушеше непрестанно ментолови цигари, по онова време не се самоограничаваше, и се питаше дали мъжът ще доведе правнука й.

Вилата с колонадата бе великолепен пример за архитектурния стил, към който принадлежеше: стара левантийска къща с резбовани еркерни прозорци, с тънки каменни колони, украсяващи балконите й. След като овдовя и бе заточена тук от сина си, който не искаше да губи част от деня си в изслушване на благотворните й съвети, къщата изглеждаше понякога празна. Не самотна — Селестин не знаеше какво е това да бъдеш самотен, — но вилата сякаш плачеше за празненства, както в добрите стари времена: сутрин — на ски на връх Санин, след това — рибена чорба в Лукул на авеню Франсез, с блестящото море, което се вижда от големите витрини на ресторанта, обрамчени с палмови листа, сетне — плуване в Хаман Норманди, докато не стане време да се преобличат за Казино Ливан или да послушат Фаруз в някой нощен бар край Хамра… това бе Бейрут. Истинската мечта, както обичаше да го нарича: le vrai reve. Тогава къщата бе жива, жужеше като добре смазана и обичана машина — може би като ролс-ройс — по двайсет и четири часа в денонощие. А сега западаше. Нуждаеше се от пронизителни, млади, увлечени в играта гласове, за да възкръсне отново.