Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 59

Едва ли не чуваше мислите си.

Четирийсет мили в час. Натисна кормилото на носовия колесник и то отговори.

— Елерони — прибрани.

Рос гледаше как бяла като тебешир ръка се протяга към бутоните и чак тогава осъзна, че бе неговата собствена.

Бавно, бавно, нечовешкият, непоносимият шум стихна. Самолетът се наклони наляво, зави и спря в мъртвешка тишина.

На Морган двигателите повече не му трябваха. Изгаси ги. И след като го направи, си позволи да си го помисли за първи път: бяха кацнали. Бяха живи.

Дочу странен шум. Дълго време не можа да го идентифицира. Сетне му светна. Ръкопляскания. Салонът гърмеше от ръкопляскания, примесени със сълзи и смях.

Рос му казваше нещо неадекватно, беше стиснал ръката му с две ръце и я друсаше така, сякаш искаше да я откъсне. Друга ръка се отпусна върху рамото на Морган, той се обърна и слисан видя, че зад него стоеше жената. Лицето й бе мокро от сълзи.

— Да — каза тя, поклати глава и стисна рамото му. — Да, ти си истински пилот.

Селим свали слушалката от скобата й в помещението за стюардесите до първокласната кабина — там, където Лейла бе започнала отвличането.

— Дами и господа — рече той, — кацнахме в Южен Йемен, където ще бъдете задържани като заложници за освобождаването на неколцина герои от войната, сега пленници. Нямаме никакво желание да ви навредим и няма да го направим, освен ако не се случат две неща. Първо, ако условията ни бъдат отхвърлени; и второ, ако се опитате да избягате. Ако едно от тези две неща се случи, нещата ще се променят. — Замълча, за да засили впечатлението от думите си. — Нещата определено ще се променят.

Досущ като останалите пътници, Колин слушаше така, сякаш животът му зависеше от това да улови всяка дума. След като Селим завърши съобщението си, в салона настана тишина. Еуфорията от сполучливото кацане изчезна. Колин чу как някой зад гърба му повърна. Ако се изключи този шум, тишината, възцарила се в салона след изпукването на интеркома, бе пълна.

— Господи, Боже мой — чу той тих глас до себе си, обърна се бързо, осъзнал, че до него седеше човек в далеч по-голяма нужда. Седеше до момче, приблизително на възрастта на сина му. Лицето му бе като варосано, поръсено с грозни, безформени, алени петна. Положило бе ръце в скута си и ги извиваше напред-назад. Тресяха се. От време на време подскачаше от спазмите.

Между двамата имаше свободна седалка. Колин вдигна дръжката й и се премести до момчето. Положи ръка върху неговата.

— Всичко ще се оправи — рече твърдо. — Дръж се.

— Не мога… не мога.

Колин стисна ръката му по-силно.

— Можеш.

— Диабетик съм — прошепна момчето. — А ми бе останала само една инжекция.

Колин погледна онова, което Тим държеше в ръка, забеляза, че бе малка прозрачна торбичка, видя, че ампулата в нея се бе строшила.

— Счупи се — рече Тим. — По време на кацането.

— Ей, ти!

Нещо твърдо ръгна Колин в рамото. Не бе удар, не бе агресивно; само яко потупване. Обърна се и видя, че един от терористите бе застанал на прохода срещу седалката му. Дулото на картечния пистолет бе на няколко инча от лицето на Колин.