Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 46

Той я пусна, отдръпна се — от една страна, за да я погледне по-добре, а от друга, сякаш да не се зарази от някаква болест. Но Лейла, обсебена от онова, което отдавна искаше да изрече, не можеше да се спре дотук.

— Обичам Европа, Англия. Тук нямам нужда от бодигард или от бронирана кола. Искам да живея нормален живот, Халиб! Животът на една обикновена жена, с добър съпруг и едно-две деца.

— Рейли например?

— Разбира се, че не. Той просто се случи там… — Нещо заседна в гърлото й и тя се изчерви; приливът на кръв бе не толкова горещ, колкото болезнен. — Ще оставиш ли Колин на мира и ще чуеш ли онова, което ти казвам?

— Но това е мечта, Лейла.

— Не, не е.

— Непостижима мечта. Онова, което казваш, е, че искаш да заживееш един неутрален живот. А там, откъдето идваме, няма неутрални. Има маронити, мюсюлмани, филистимци и израилтяни.

Той вложи отвратен оттенък в последната дума, придавайки й някакво нежелано, зловещо съскане: Из-ра-и-и–ил-тяни.

— Не можете да ме накарате да се бия против волята ми.

Халиб стана, отиде до раклата, взе пакет черни руски цигари, запали една, нарочно издуха дима към нея, сякаш й пращаше проклятие.

— Мога да те накарам да направиш всичко, Лейла. Единственото, което е нужно, е да ти напомня за един определен ден, когато ти допусна в дома ни из-ра-и-и-ил-тянски агент.

Тя се вторачи в него, неспособна да възприеме факта, че би могъл да използва такова нечестно оръжие срещу нея. Сетне, като видя, че се готвеше да продължи, вдигна ръце да запуши уши, като клатеше силно глава наляво-надясно.

— Един агент на Мосад. Сега вече генерал. Той дойде с пистолет и застреля добрия стар дядо Ибрахим, уби го, бам-бам, само защото едно момиченце с мозък, колкото на една стоножка…

— Престани!

— … бе решило, че ще е забавно то да отвори вратата на когото и да е.

— Толкова си несправедлив! Аз бях просто едно дете. Никой не ми е казвал. Ако искахте да бъда по-предпазлива, би трябвало…

Тя вече крещеше през сълзи, думите излизаха изопачени, а и Халиб така и така не я слушаше.

— Кой го пусна? — това искаше да узнае Фейсал. Но аз те отведох и се борих за теб, Лейла, борих се цял ден и цяла нощ, докато татко най-сетне се отказа да те обеси за твоите хубави… малки… палци.

Той размаха черната си цигара към сестра си, сякаш се гласеше да изтупа пепелта в скута й.

— Ти… ти го пусна. Из–ра–и–и–ил–тянина. Убиеца. Ти.

Лейла се килна на дивана и зарида. Риданията й бяха беззвучни, не издаваше и звук.

— Ние приехме свещена клетва — да отмъстим. И всяка година, в деня на смъртта на шейх Ибрахим, ние подновяваме клетвата.

— Не и Селестин. — Лейла се изправи, оправи косата си с пръсти, чувството за вина отстъпваше място на гнева. — Баба никога не прие клетвата. Каза, че клетвата противоречи на духа на Свещения Коран.

— Тя бе слаба. Но ти се закле.

— Бях само на десет години. Едно дете, само едно дете.

— Но клетвата си е клетва, нали? Не, Лейла, — той замълча, огледа се, сякаш търсеше вдъхновение. — Виж сега…