Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 45

1969 година

Оксфорд

Халиб изчака Колин да стигне до асансьора, чак тогава затвори вратата на апартамента си и се нахвърли върху Лейла.

— Каква глупачка си! — изръмжа той. — Да го въвлечеш, да го доведеш тук… как можеш да си толкова глупава?

— Нима трябваше да си умра съвсем кротко? — Тя се втурна към най-близкия диван, тръшна се на него и сърдито погледна брат си. — Как можеш ти да си толкова глупав да пращаш момчетата подире ми? А?

— Татко ги изпрати. И имай малко уважение, момчетата са също от семейството.

— И затова ли ме пляскаха? Моите собствени братовчеди, велики Боже, ти и татко да не сте полудели? Посред бял ден, в обществен парк? Уважение…!

— Татко сметна, че ако някой, когото обичаш, не се вслушва в гласа на разума, трябва да предприемеш стъпки.

— Не и в Англия, тук — не. А и между другото, така ли ще си общуваме вече — чрез посредници?

— Аз не знаех. Татко ме извика в Париж, нямах и представа, че е помолил Рафик да те посвие. Ако знаех, разбира се щях да го спра. — Той седна до Лейла и я прегърна през раменете. — Сериозно, ангелче, щом не отговаряш на татковите писма…

— Ядосан ли е? — Допреди малко непокорен, сега тонът на Лейла бе като на изплашена ученичка.

Халиб кимна и стисна рамото й.

— Не се безпокой, той те обича, всички ние те обичаме. Виж сега, ще трябва да възстановя мира у дома. Рафик ругаеше на възбог по телефона, ужасен е от Фейсал, ти и твоите приятели сте объркали всичко. Кажи ми какво те безпокои.

— Ами…

Лейла сви рамене нарочно театрално и предизвика усмивката на Халиб. Той притежаваше тази много специална, хубава усмивка, която преобразуваше лицето му в концентрични кръгове; виждала бе тази усмивка и тези типично арабски черти върху съвсем малко лица и я намираше за неотразима. Ако Халиб не й бе брат, би бил най-добрият съпруг…

— Татко започна да се заяжда — продължи тя, избягвайки погледа му. — В писмата си непрекъснато повтаря, че искал да му обещая да се върна у дома и да остана там.

— Е, и? Нали си взе изпитите, какво те задържа повече?

— Мога да остана. И да защитя докторат.

— А какво ще рече за това Юсуф? Годеникът ти изгаря от желание да стане твой съпруг. А и как би могла да защитиш докторат, след като си получила втора степен?

— Не тук. В Бристъл. Или в Единбург.

Той се взря с неразбиращ поглед в нея.

— Че какво му е лошото на Сейнт Джоузеф? Или на Американския университет в Бейрут?

— Те са там, в Бейрут. Колко мило, нали?

— О, хайде, хайде, кукло. — Той се засмя и отново я прегърна. — По думите ти там е същински ад.

— Ами, така е — избухна тя. — Татко иска да вляза в бизнеса. И не ме наричай кукла!

— Банковият е чудесен бизнес.

— О, хайде, Халиб! Знаеш не по-зле от мен какъв е бизнесът ни. Рафик го изрече: ние сме мюсюлмани шиити, ние сме едно от трийсетте семейства, които контролират цялата реколта хашиш, в Бейрут се борим за самото си оцеляване, а сме и затънали до гуша с ООП. Ние сме заим — водачи! Мафия!