Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 36

Сърцето й биеше до спукване. Нещо не бе както трябва. И тя разбра какво точно не бе наред.

Промъкна се долу. Беше се появил и баща й, Фейсал. Бе се надвесил над дядо, който продължаваше да лежи, наполовина смъкнал се от стола. Лейла видя купата с ягодите на масата до него. Недокосната. Сърчицето й биеше до спукване. Усещаше главата си натежала, сякаш ще се пръсне от масата на таящата се в нея тайна.

Фейсал вдигна глава и погледна над дядо към Халиб. Рече:

— Кой го пусна?

Не бе чувала досега гласа му такъв: ужасен до немай-къде, сякаш от някакво немислимо богохулство, което не може да бъде простено.

Халиб не отвърна нищо. Прегърна Лейла през раменете. Тя трепереше. Притегли я към себе си, даде й да почувства солидарността му, бяха едно неделимо цяло; макар и само за миг той й обеща тази си солидарност за цял живот. Сетне я поведе към къщата, към стаята й. Седнаха заедно на леглото, държаха се за ръце, а той продължаваше да я притиска към себе си. След малко започна да я люлее напред-назад, а тя все така трепереше, като дете в последния пристъп на смъртоносна треска; бавно-бавно светлината на Ливан се стопи…

Светлината навън отново се промени. В Бахрейн пладнето донесе задушаваща, влажна жега и потънал в омара хоризонт. Морето бе прозрачно; традиционните лодки доу плаваха сякаш върху нищото. Диаманти проблясваха по стъклата на сградите от другата страна на паркинга. Лейла най-сетне погледна часовника си. Дванайсет и петнайсет. Време да събере багажа си и да върви.

Колата, бял мерцедес 500 SEL, беше пред входа, когато тя напусна хотела. Изчака докато не поеха покрай Корниш, тогава бръкна в чантата си и подаде пистолета си на шофьора. Мислите й изобщо не бяха заети с пътуването до ал-Мухабарак и летището; плуваше, както винаги, в утробната течност на паметта — неин затворник и рожба.

Не бе виждала Роби от две години. Колин — също.

Белосаните къщи се плъзгаха вляво. Домове за бежанци, за хора като Колин Рейли, който всеки петък ще се напива в бара на Интерконтинентал или Рамада, или Делмон. Къщи с видеокасетофони в една страна с едва два киносалона, в които се прожектират само филми на арабски. Къщи с празни спални, чисти и проветрени, готови за децата, когато се върнат в началото на ваканцията.

Сега ще е четиринайсетгодишен. Вече мъж в собствените си очи, но за нея — все още момченцето й. Всичко бе за него. Не съществуваше никаква мисъл за друго, освен за Роби, както и за Халиб, но за него — само от време на време. Обичаше Халиб, защото й бе брат и неведнъж я бе спасявал от рухване; Роби обаче бе излязъл от самата нея, от утробата й и й принадлежеше.

Кроеше планове да го вземе още от инцидента в Ню Йорк, но Халиб я сдържаше. Той не искаше да разреши отвличане в Англия, защото смяташе, че Роби там е добре охраняван. Каза й, че трябва да изчакат възможността да бъде подмамен извън страната. И тя зачака. Преди шест месеца Халиб сключи договор с Иран за освобождаването на някакви пленници, държани в Ирак. Политическо отвличане — ето какво бяха пожелали иранците, — и Халиб се съгласи да го осъществи. Лейла щеше да го направи. Тя нямаше скрупули по този въпрос. Беше добра в занаята и обичаше да работи за брат си, защото му вярваше, че няма да я изостави после, когато задачата бъде изпълнена. Множество работодатели използваха терористи, а след това се отърваваха от тях; но не и скъпият Халиб. Не и обичният й брат, който разреши да бъде отвлечен самолетът, с който щеше да пътува синът й, и така да си го върне.