Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 34

— Скорост V-1.

Торникрофт дръпна с длани щурвала към себе си, жив порив на вятъра приветства връщането на самолета там, където му бе мястото, и той леко компенсира; в следващия миг машината вече се бе издигнала.

Когато свързаха Халиб с апартамента на Сюзана Дюклерк, той изчака първо да чуе гласа на сестра си, преди да отговори.

— Исках само да ви кажа — рече той почти безцеремонно, — че товарът ви отпътува безопасно.

NQ 033 все още се виждаше като точица в бинокъла му. Докато чакаше отговора й, ръката му изобщо не трепна; държеше самолета в полезрението си.

— Благодаря ви.

Остави слушалката леко намръщен, дори не бе сигурен дали наистина бе доловил тези прошепнати думи. Халиб се гордееше с владеенето на английския в нюансите му: стори му се, че гласът на Лейла прозвуча не толкова далечен, колкото разсеян.

Светлината вече се бе променила. Беше по-силна, макар и не така нежна, както преди. Лейла седеше пред огледалото, а тази нова, враждебна светлина й идваше отляво. Изглеждаше необичайно бледа. Очите, които я гледаха от огледалото, никак не бяха неподвижни, дори и когато се взираше в тях. Не можеше да овладее премигването на собствените си очи и този провал — незначителен сам по себе си, — я безпокоеше.

Нямаше представа колко часа бяха минали от последното обаждане на Халиб със съобщението, че NQ 033 бе излетял. Днес не бе хапнала нищо, но не изпитваше глад. На два пъти й носиха каничка с кафе, това го знаеше, тъй като пристигането на сервитьора изискваше действие от нейна страна, а тя винаги запаметяваше действията.

Дясното й ходило се бе схванало. Размърда палци, леко потрепна, когато те отново оживяха. Скоро трябваше да тръгва. Скоро ще погледне часовника си, но още не. Вътрешното й аз ще й даде да разбере до минутката кога да погледне часовника, знаейки предварително какво ще й покаже той. Беше програмирана още от дете да съотнася времето към точно определен момент и оттогава насетне се въртеше все около него, като жироскоп, без изобщо да сгреши. Толкова много години, месеци, дни, часове от тогава.

Лейла гледаше в огледалото, но не се виждаше. Виждаше мъж без лице, просто един черен овал над раменете, където би трябвало да бъде лицето. Това бе нейният стар приятел. Почти любовник. Не можеше да живее без този мъж. Той придаваше на съществуванието й онзи смисъл, който бе успяла да запази оттогава насам.

Великолепната стара къща, наричана Хариф, разположена в хълмовете над Бейрут. По някаква причина кой знае защо от онзи ден си спомняше синьото море и белите вълни; от тамошната гледна точка не можеше да се види плажът, Средиземно море се виждаше в далечината, отвъд пристанището, там слънцето почти го обезцветяваше. Но синьото море и вълните с бели гребени бяха част от спомена. Част от тогава.

Дядо й разказваше приказката за Бабар, царят на слоновете. Вече деветгодишна, тя бе твърде голяма за Бабар, но толкова много го обичаше! А още повече — неговата царица, Целеста, защото името й напомняше за баба Селестин; Лейла имаше чувството, че никога, никога няма да порасне достатъчно за тези приказки. Дядо държеше книгата в скута си; и сега тя можеше да я види, след толкова години, о, толкова ясно я виждаше. До него, на плетената масичка имаше купа ягоди, смесени с малини, още мокри, след като Азиза ги бе измила. Лейла бе особено игрива онзи ден; след контролното по математика бе станала първа в класа и искаше всички да узнаят това.