Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 35

Дядо й се престори, че това било невъзможно (само ако бе й повярвал, а не я бе дразнил…). Тя донякъде се досещаше, че се шегува; но сетне, след като насмешката му стигна твърде далеч (само да не бе стигал толкова далеч, дядо, само ако…), самоувереността й се изпари, отначало се възмути, после се нацупи, накрая изтича в къщата, сподирена от смях, с намерението да вземе тетрадката си от стаята си. Доказателството й. (О, дядо, защо ти е доказателство от мен, от твоята обожавана малка Лейла!).

Стигна едва до коридора, когато иззвъня звънецът на входната врата — веднъж, дваж. Не агресивно, не предизвестяваше трагедия, не — само две позвънявания. Гости! Аз ще отворя — извика тя, радостна, че идват гости, радостна да бъде от полза, да помогне. Забравила бе правилото на дома: само Азиза можеше да отваря входната врата. Като си спомняше после, чуха се гласове на протест и тук следваше първата от мистериозните празноти: знаеше, че гласовете я предупреждаваха да не отваря вратата, но думите бяха изтрити от паметта й, никога не можа да ги възстанови точно.

Отвори вратата и го видя там — нейният любовник, нейната жажда. Беше облечен с кремава риза, разкопчана на шията, триъгълникът, който се разкриваше на гърдите му, бе огненочервен от загара: носеше евтини сини вълнени панталони и високи черни обувки. Да. Нима можеш да забравиш първия си път? Да забравиш някоя подробност?

Носеше и сако. Странно за такъв топъл ден. Тъмносиньо сако, което не си отиваше с панталоните, а единият от джобовете му бе издут от нещо тежко. А, не: бъди точна. Десният джоб на сакото му бе издут и обезформен.

Само лицето му й се губеше: празен, черен овал.

Той клекна и рече: Здравей момиченце. Говореше френски, език, който тя обожаваше, макар и акцентът му да бе грубоват. Работник. Дядо ти у дома ли е?

О, да. Влезте — посочи с ръка тя. — Ето там, в градината е.

След като упъти госта, Лейла се понесе, обгърната от магичен облак на гордост, веселие и суета относно собствената си важност, нагоре по стълбите към стаята си, където щеше да намери червената тетрадка за работа в клас, с изписан в черно етикет — с празно място за името, училище и класа й. Тъкмо я вадеше от чантата си, когато чу двата трясъка в градината — много близо един след друг. Не изпита нищо. Е, може би изненада. Тъй като стаята й бе в задната част на къщата, само с три крачки стигна до прозореца, който гледаше към градината. Главата на дядо й бе паднала в купата с ягодите — това си помисли първо; цялата червена, покрита с ален ягодов сок, колко смешно! И тя се засмя. Това също го помнеше добре, защото после не се засмя цяла година.

Тогава започнаха писъците. Азиза, със закрито от ръцете й лице. Халиб, изтичал отнякъде, се спря рязко, вкаменен. Нямаше и следа от нейния възлюблен, от онзи, когото жаждаеше — мъжът в синьо с издутия джоб; непостоянен и жесток, той я бе изоставил.