Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 32

— Не можеш да го преживяваш до безкрай. Трябва да дойде времето, когато…

— Никога.

— Времето да изоставиш това, Рафул. Не да простиш, но…

— Тя бе разкъсана на парчета, Авшалом. — Рафул преглътна. Усети бузите си мокри и се възненавидя за слабостта си, но суровостта на другия мъж, неговата студенина някак си го съвзе. — Нищо не бе останало. Нищо, което да можеш да идентифицираш. — Гласът му се изви почти до вой, сетне замлъкна. Опита отново: — Тя бе на двайсет и две години, беше хубава… — Взе снимката от Авшалом, вгледа се в нея, клатеше глава насам-натам, като че по този начин можеше да спре сълзите, които вече се стичаха необезпокоявани по бузите му. — А те разкъсаха лицето, стомаха, краката й с метални шрапнели… — Вдигна очи към Авшалом, досущ като дете, което иска да го оставят на мира. — Те я разкъсаха. Беше отишла на празненство по случай годежа на приятелка, а онези я взривиха. Не бе живяла почти никак. За нея това бе началото. Авшалом, Авшалом… какво би сторил, ако го бяха направили с твоя Игал?

Авшалом Газит се извърна и известно време не каза нищо. Най-сетне изпусна дълбока въздишка и рече:

— Отвори плика. Отвори го.

Шарет седна до малкото, ученическо писалище. Наложи се няколко пъти да избърсва очите си. Най-накрая разтроши червените печати.

Пликът съдържаше около петдесет гъсто изписани на машина листи. Прегледа ги и разбра, че докладът се състоеше от две части. В плика имаше и няколко черно-бели фотографии, но той ги бутна встрани, инстинктивно усетил, че така си оставя най-хубавото за десерт.

Зачете се. Първата и по-дългата част съдържаше подробности за мерките, взети да се установи самоличността на терористите, свързани с убийството на дъщеря му; познаваше част от материалите, някои бяха нови за него; някои го караха да изпадне в ярост, защото осъзна, че някои са знаели, при това от доста време, но изобщо не бяха усетили нуждата му да научи и той.

По някое време, когато следобедните сенки омекнаха и се сляха една с друга в краткия здрач, Авшалом Газит си тръгна. Рафул не забеляза.

Той се зае с фотографиите чак когато свърши с четенето на първата част от доклада. Всяка имаше в долния си край цветно етикетче. Най-много време гледа снимката анфас на една жена и когато светлината се стопи, чертите на Лейла Ханиф се бяха запечатали в съзнанието му тъй силно, както и чертите на собствената му дъщеря.

Преди да започне втората част на доклада, Рафул стана и запали единствената крушка в стаята, която висеше от тавана на дълга няколко инча жица.

Някой — в доклада не се казваше кой, но Рафул бе сигурен, че бе Авшалом Газит — бе предложил да се прати екип на Божия гняв да убие Лейла Ханиф. Причината да реши, че предложението би трябвало да е излязло от Газит, бе, че обикновено директорът Шарет бе информиран за дейността на Божия гняв, а не знаеше нищо за този случай и само Газит би могъл да го лиши от тази информация. Защо би го направил? Дали това не бе начин да неутрализира отровата, която прояждаше душата на Шарет, както киселината прояждаше стените на стомаха му? Газит предполагаше, че Рафул ще настоява да придружи екипа от Божия гняв; и правилно предполагаше. Рафул би умрял от срам, ако някой друг успееше да убие Лейла Ханиф.