Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 31

Молбата не бе безпочвена. Мосад, разбира се, разполагаше със собствени досиета по тероризма, но имаше и други разузнавателни сведения, които офицерите от Мосад не можеха дори да се надяват да зърнат: сведения, съхранявани от Аман, от Решуд, от Шин Бет и Шабак — до една мрачни и загадъчни организации. Авшалом Газит — бич за британските окупационни войски, герой от войната — можеше да види всичко; и ако те се опитваха да му кажат, че дадени сведения не съществуват, то той бе в състояние да разбере, че лъжат.

— Покажи ми стаята, Рафул. Светилището.

Ръцете на Шарет се разтрепериха. Вместо да разкъса печатите от червен восък и канапа, той остави плика с надпис Гоел на писалището.

— Светилището ли?

Авшалом обаче стана, надвеси се над Рафул, докато той не се почувства като в сянка. Изправи се. Мушна плика под мишница. С пръстите на дясната си ръка проследи верижката, която водеше от колана до джоба на панталоните и извади ключовете. Излязоха от обширния кабинет и поеха по северния коридор. В края му имаше врата с номер. Мушна ключа в бравата, пантите изскърцаха. Очевидно помещението не се ползваше често, защото подметките на двамината оставиха следи в праха по пода.

Рафул наблюдаваше лицето му, търсеше да види реакцията му. Каквато и да е: укор, презрение, мъка, съжаление. Но нищо не промени каменното изражение на Авшалом. Огледа се бавно, като добър офицер от разузнаването (какъвто си и беше), поглъщаше с поглед белосаните стени, писалището, масата, високия колкото човешки бой сейф.

Мястото едва стигаше да ги побере в помещението с размерите на килер с единствено прозорче. Авшалом приближи масата, може би забелязал колко внимателно бяха подредени плюшеното мече, комплектът гребени и четки за коса, ученическият бележник и зрелостното свидетелство. И снимката.

Може би пет минути нито един от двамата мъже не проговори. На пръв поглед — съвсем кратко време; когато искаме да определим един къс интервал, казваме О, само пет минути, ала триста секунди могат да бъдат и много, много дълъг период.

— Някой хора смятат… — Авшалом взе фотографията на Сара, бе заснета при завършването й, и се вгледа в нея. Обърна се към Рафул, сякаш и нему бе необходимо да открие реакция, каквато и да е реакция. — Някои хора смятат, че държиш тук жена, Рафул. — Опитът му за шега бе ужасен провал. — Някои казват, че имали нужда от още работни помещения, че директорът нямал право да ги държи заключени и само той да притежава ключа.

— А други твърдят, че оттук осъществявам нощните си радиовръзки с Багдад и Дамаск.

— Да, но ние проверихме. Не го правиш.

Рафул бе шокиран от новината, че наистина го бяха проверявали. Шокиран и засегнат. Каква непрофесионална реакция. Ала в същото време да държиш тази стая в самия мозъчен център на Мосад бе по само себе си непрофесионално и навярно недомлъвките относно нея го бяха подминали.

— Защо не държиш всичко това у дома, Рафул?

Защото бе опитал и се бе оказало прекалено болезнено да държи личните й неща, докато се храни, докато спи или се опитва да спи, а не можеше да намери сили да ги изхвърли. Може би Авшалом се досети поне за част от отговора по измъченото изражение на Рафул, защото рече: