Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 29

След като мъглата се поразсея, дойде времето важните клечки да седнат и да решат какво да предприемат, кого да нарочат. Елиаху Зейра, шеф на Аман, израелското военно разузнаване, разбира се трябваше да си върви; Мемунех Замир бе също жертвен агнец. За нов шеф на разузнаването бе определен генерал-майор Ицхак Хофи, командвал Северния фронт по време на войната през седемдесет и трета, национален герой. И тъй започна въртележката, подобна на играта музикални столове. Рафул Шарет, следващ в килватер половин дузина по-големи играчи, се придвижи бързо от отдел Политически действия и свръзки до управление Събиране и анализ на информация, като междувременно бе повишен в звание алуф мишне, сиреч полковник. Когато през лятото на седемдесет и четвърта музиката най-сетне спря — а след различните провали през седемдесет и трета тя свири достатъчно дълго — той се озова на поста директор на Управлението по оперативно планиране, тъкмо него желаеше да заеме от мига, в който пет години преди това бяха взривили дъщеря му в Лондон.

Авшалом Газит, бащата на младия Игал, бе съзрял мотивите му. Той бе единственият, който би могъл да го направи.

— Защо си тук? — бе попитал той в онзи знаменит ден на седемдесет и четвърта… — Какво търсиш тук?

— Тук се премести службата през шейсет и седма — бе отвърнал неискрено Рафул. — Онази година в Йерусалим; тръгваш по магистралата от Тел Авив, завиваш наляво при…

Авшалом се отпусна на стола срещу него и потропа леко по бюрото, настояваше за тишина. Рафул се подчини; това само по себе си бе доказателство за авторитета на събеседника му.

— Можеше да останеш в Тел Авив.

Вярно бе. Министерството на отбраната остана в Хакирия, избягвайки всеобщото преместване в Йерусалим, а Аман бе под юрисдикцията на Министерството на отбраната. След като Авшалом стана вторият човек в Аман, той покани Рафул в екипа си, с предложение за повишение в алуф след няколко години; но макар на Рафул да му се нравеше перспективата да стане генерал-майор, той отказа.

— Трябваше да останеш в Тел Авив — добави Авшалом.

Това не бе тъй ясно, бе по-скоро спорно. На Аман му липсваше оперативна ръка извън Израел. А Рафул имаше нужда от известни средства — добра, неутрална дума — средства, извън онези, с които разполага военното разузнаване. Средства, като отвличане, мъчения, всякакви видове неочаквана и нежелана смърт; това щяха да бъдат инструментите на занаята му. И затова в крайна сметка той бе доволен, че не бе останал в Тел Авив.

— Значи си тук. Все още. — Дългата, многозначителна пауза на Авшалом бе последвана от въпрос, пронизан от ирония. — Чудя се защо ли?

Рафул знаеше, че най-старият му приятел не се бе лишил от половината си съботен ден, за да дойде в Йерусалим само да си бъбрят празни приказки. Авшалом бе от онези редки мъже, сякаш родени за библейски патриарси, само да не носеше бялата си брада толкова къса и чисто подстригана. Брадичката му бе издадена напред и понеже винаги ходеше с изправена глава, тя стърчеше едва ли не предизвикателно. Очите му бяха големи и сини, по-добри детектори на лъжата от онези микровълнови монитори на дишането. Ала това уморено, изпъстрено с бръчки лице не бе способно да скрие нищо: неприятна особеност за професионален шпионин и това бе може би една от причините защо Авшалом Газит никога не се домогваше до по-висок пост от този да бъде нечий заместник.