Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 26

Халиб масажира леко основата на носа си с палец и показалец. Погледна отново часовника си и вдигна пак бинокъла. Трийсет и шест минути до излитане.

Шкафовете за личен багаж над седалките бяха отворени, когато старшият стюард Алекс Пъркинс започна рутинната проверка на пътническата кабина. Започна отзад, оглеждаше внимателно всяка кухина, преди да затвори вратичката. Една от отговорностите му бе да проверява евентуалните места за криене на оръжия и експлозиви; и макар никога да не бе намирал нищо съмнително, той си вършеше работата сериозно. Негов приятел бе загинал през 1982-ра, когато Абу Ибрахим и организацията Петнайсети юли взривиха самолет на Пан Ам при кацането му в Хонолулу.

Придвижваше се напред, от туристическата класа, към бизнес класата, докато най-сетне стигна до първа класа. Прекоси предното кухненско помещение и тръгна през прохода откъм левия борд. В последния шкаф, най-отзад бе познатата сива брезентова торба с надпис Детски спасителен сал. Протегна се и го избута до преградата, за да предотврати евентуално шумното (и затова плашещо) му плъзгане назад при излитането. Торбата му се видя тежичка за спасителен сал. Тъкмо се канеше да я вдигне и да я провери, когато звънна най-близкият телефон от вътрешната връзка. От пилотската кабина. Алекс вдигна слушалката.

— Пъркинс.

— Три кафета, ако имаш възможност.

Алекс нямаше нищо против капитан Торникрофт, мрачен, дребен мъж, който винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, макар да не го бе правил никога, поне доколкото Алекс знаеше. Но при цялата си коректност (ако имаш възможност) той излъчваше такава властност, за каквато мечтае всеки командир, малцина я заслужават, а я притежават съвсем ограничен кръг пилоти.

— Три кафета — рече Алекс. — Идват.

Последното му действие преди да се придвижи напред бе да затвори вратичката на шкафчето над седалките.

Колин и Роби седяха в единия ъгъл на чакалнята. След като баща му разказа историята как се запознал с Лейла, Роби дълго време гледа мълчаливо през витрината. В единия край се виждаше очакващият ги самолет; зад него — широко затревено поле и бетон, далечна сграда, бледо, ранно утринно небе. Някъде зад всичко това майка му бродеше по света. Не знаеше къде е и защо бе заминала, липсваше му прегръдката й, когато лицето му се изкривяваше от болка, за да задуши сълзите, липсваха му приказките, които му четеше преди да му пожелае лека нощ; копнееше за нея така, както болният копнее за изгубеното си здраве, което е имал като даденост, преди да го повали болестта.

През последните две години бе уверен, че вината за неочакваното заминаване на майка му бе негова. Би трябвало да бъде. Сигурно бе казал или направил нещо. Но какво? Не бе останала да му каже. Не бе му дала втора възможност.

— И на теб ти липсва — рече неочаквано. — Нали?

Обърна се към баща си, искаше му се да получи честен отговор. В първия момент лицето на Колин бе като изваяно от мрамор, очите му — също. Отвори уста и понечи да отговори, но преди да успее, се намеси друг глас.