Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 23

Марк Стамфорд ги изостави на хотелския паркинг, смотолеви, че се нуждаел от едно яко питие. Но тогава Марк не разполагаше с изцелителната сила на любовта. Колин и Лейла стояха безмълвни до колата. Той усети, че се усмихва; но то се дължеше на това, че тя се бе усмихнала първа.

Протегна му ръка и я раздруса.

— Не съм ти благодарила както трябва — рече му.

Но сериозният й тон контрастираше на ръкостискането й; друсаше ръката му нагоре-надолу, сякаш бяха дечица по време на някоя пиеска. Взря се в очите й. Бяха кафяви, тъмнокафяви, но блестящи, сякаш току-що лакирани, а преждевременно появилите се бръчици около тях се впиваха дълбоко в лицето й.

— Би трябвало да благодариш и на Марк — измънка той, като си спомни, че Марк вече го нямаше.

— Не — отвърна тя. — Не би трябвало. — И преди Колин да попита защо, Лейла продължи: — Ела да те запозная с брат си. Ще ти хареса.

Отведоха ги до един апартамент. Вратата се отвори и се показа висок мъж в тъмнокафяво сако и светли панталони. Държеше телефонната слушалка до ухото си, а с другата ръка носеше и апарата. Като ги чу да влизат, той се обърна. Погледът му първо се спря на Лейла и лицето му се озари; но сетне видя, че не бе сама и злобното изражение, с което изгледа Колин, бе достатъчно да предизвика у младия мъж тръпки.

— Брат ми Халиб.

Халиб излая няколко заключителни думи на арабски, съедини двете части на апарата и го пусна от високо на близката масичка.

— Халиб, искам да бъдете приятели с Колин Рейли. Той ми помогна днес следобед. Искам да кажа наистина ми помогна.

В първия момент изражението на Халиб не се смекчи. Сетне изведнъж лицето му засия, пристъпи към Колин, прегърна го и го целуна по двете бузи.

— Мой скъпи, скъпи приятелю, не намирам думи да се изразя. Ако си помогнал на сестра ми, значи си помогнал на мен, а когато си помогнал на мен, си помогнал на семейство Ханиф, което ти е много задължено. Седни и ми разкажи всичко.

Нямаше много за казване. Колин се притесни. Халиб говореше английски с лек акцент, с тон, който при цялата му мекота и почти поетична напевност го безпокоеше. Може би беше прекалено мек, прекалено съскащ; гласът на увила се около дърво змия.

— Разхождах се с един приятел, когато…

Халиб се тръшна на дивана до Лейла, кръстоса крака и заговори бързо на арабски. Колин замълча, зяпнал в очакване. Но изглежда неговото участие в това парти бе приключило, защото брат и сестра бяха погълнати от оживен разговор, който той не можеше да следи.

Колин огледа всекидневната на апартамента. Както личеше, Халиб бе заможен. Дрехите му, кожената му пътна чанта, която се виждаше през открехнатата врата на спалнята, и чантата за костюми от същата кожа, просната на леглото… всички тези неща дискретно говореха за богатство. Но предметът, който привлече най-силно вниманието му, бе дипломатическото куфарче на Халиб Ханиф.

То лежеше на масичка до прозореца: от червено-кафява телешка кожа, с позлатени ъгли. От дръжката му висеше златист етикет на Америкън експрес. Колин едва ли не го подушваше. Един ден и той ще притежава такова куфарче, си обеща. Какво ли имаше вътре? Книжа, милиони долари в ценни книги, наркотици…?