Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 22

Постепенно осъзна, че се намираше в присъствието на човек, с когото искаше да се сближи от месеци. Веднага след като можеше да си позволи да отклони поглед от пътя, започна да попоглежда към нея. Белите й панталони бяха така опънати на бедрата, че страшно му се искаше да я погали. Кожата й, доколкото можеше да я види, бе обляна в пот; помисли си колко ли щеше да е приятно да я изближе — бавно, наслаждавайки се на всяко движение. Но онова, което го заплени най-много, бе мирисът й.

Тя излъчваше някакъв аромат, но същевременно и определена телесна миризма, която задушаваше аромата на изкуствения парфюм: а в комбинация с него се получаваше някакво великолепно ухание. Опита се да намери думи да го опише, но не успя. Имаше тръпчивостта на цитруси, мирис и на някакви билки, мускус… Колин не знаеше как ухае мускусът, но усещаше, че би трябвало да е мускус; разбираше го по начина, по който дълбоко вдишваше, за да попие Лейла чрез мириса й. И по начина, по който дънките изведнъж започнаха да му стягат в слабините.

Тя също го гледаше; не направо, дори не и често, но достатъчно, за да разбере той, че бе заинтригувана. Би трябвало Колин да се чувства щастлив. Но не бе. Никога не бе знаел какво да направи в подобни ситуации, а и без това не бяха му се случвали често. Нима тя чакаше той да предприеме първата стъпка? Но как, след като Марк седеше мълчалив на задната седалка?

Кажи нещо.

Какво?

Каквото и да е.

— Къде да те оставя? — заекна той. — Исках да кажа… о, Господи, каква глупост, след като карам твоята кола.

Тя се засмя, смях без всякакви задръжки, и той потрепери.

— Бих искала да ида в Рандолф.

— Хотелът ли?

— Да. Брат ми пристига днес и трябва да узнае какво се случи този следобед.

— Ще съобщиш и в полицията, нали?

— Брат ми ще реши всичко.

Изпита разочарование от нея. Да позволява на един мъж да взема решения вместо нея…, е… е…, добре, де — стига ти да си този мъж.

Разговорът секна. Той погледна часовника си. При тази скорост пътят до Рандолф нямаше да отнеме повече от петнайсет минути. И след това — довиждане.

Усещаше се необичайно. Крайниците му бяха някак олекнали. Зрението — удивително ясно, можеше да чуе всяко незначително изшумоляване на дрехите й, като променяше положението си. Сега вече бе наложила строгото си изражение; изражение, което предполагаше самообладание, трудолюбие, съответната доза самочувствие. У него със заплашителна сила започна да се оформя мнението, че това момиче бе онова. Момичето, което бе чакал цял живот. Онова момиче.

Най-много го изненада яснотата на възприятията. Нямаше никакви неясноти. Никакво но не зацапваше повърхността на онова, което най-неочаквано бе определил като възторжената си любов към Лейла Ханиф.

По-късно щеше да разказва на хората: След като светофарът светна зелено и завих от Корнмаркет, се влюбих за първи път.

След като светофарът светна зелено и той излезе от Корнмаркет, избухна в гръмък смях; но когато Лейла го попита какво му бе смешно, той поклати глава и отговори:

— Нищо.

Смееше се, защото се бе влюбил в една миризма.