Читать «Правилата на кръвта» онлайн - страница 21

— Извинете — събра цялата си воля да се обърне към арабина със златото. Сам се учуди колко уверено прозвуча думата му с аристократичния си акцент в топлия юлски ден. — Бихте ли ми направили услугата да преместите малко колата си? Един метър стига.

И веднага вдигна прозорчето. Не чакай отговор! Очаквай да ти се подчинят безпрекословно. Изключи от скорост и се помоли.

В първия момент нито един от двамата араби не помръдна. Сетне шофьорът, оня със златото, изрече няколко думи със стиснати устни. Другият искаше да възрази, но първият го спря с рязък, отсечен жест. Двамата влязоха в мерцедеса. Шофьорът запали двигателя.

Мерцедесът не помръдваше — стоеше неподвижен и застрашителен. Секундите течаха една подир друга. Защо, по дяволите, не тръгват? Отговорът на въпроса дойде ведно с чувството, че му се повдига. Арабите възнамеряваха да блъснат колата на Лейла.

Изстена едва чуто. Чу Лейла да преглъща с мъка; в следващия момент сложи ръка върху неговата и я стисна, а Колин, обзет от най-противоречиви чувства, едва не припадна. Гледаше вторачен ръката й. Чу изведнъж изхрущяването на дребния чакъл, камъчетата полетяха към форда на Лейла и в следващия миг паркингът бе вече пуст.

Колин се отпусна на седалката си.

— Слава Богу — повтаряше той отново и отново, — слава Богу, слава Богу…

Видя как Марк залитайки се надига от земята и се изтърсва. Защо го правеше…? В първия миг не поиска да повярва, но сетне истината просветна в съзнанието му: шофьорът на мерцедеса бе поел право към Марк, без да се интересува дали ще успее да се отдръпне навреме.

Колин се обърна към Лейла.

— Би ли ми казала какво означава всичко това?

Марк дойде при тях, отпусна се на задната седалка. Лицето му имаше цвета на мухлясал сладкиш.

— Те… те твърдяха, че са приятели на баща ми. — Гласът й бе удивително спокоен. Отдавна бе отдръпнала ръката си от неговата; интимността на този миг можеше и изобщо да не бе съществувала. — Вярно е, че съм виждала преди време единия у дома ни, в Бейрут.

Колин я изчака да продължи. Но след като не го направи, й подсказа:

— Ние стояхме там, сред дърветата, гледахме ви. Той те удари. Видяхме.

— Те…

Тя замлъкна, вторачена в арматурното табло на колата, и той усети, че се стараеше да измисли някаква история, която да го удовлетвори. Това усещане го разгневи.

— Искаха да тръгна с тях — завърши най-сетне тя.

— Защо?

— Не поискаха да кажат. И аз, разбира се, отказах. Тогава онзи ме удари.

— Разбирам.

Очевидно нямаше да има други обяснения, затова Колин включи на скорост и подкара.

През първата част от пътуването обратно до Оксфорд той се съсредоточи върху шофирането, като същевременно се опитваше да овладее раздразнението си, което знаеше, че бе безсмислено. Ако Лейла бе решила да не се довери, не можеше да се противопостави на решението й, дори и да бе спасил живота й. О, какви детинщини, какви детинщини, изруга се той. Спасил й бил живота, глупости на търкалета!

След време обаче гневът избледня, за да отстъпи място на далеч по-интересен букет от чувства.