Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 163

Вдигна го и се замисли.

Чу: Остана ли кого да застреляш?

32

„…във вакуума на очите му… “

Боб Дилън, „Като търкалящ, се камък“

Фей седеше на една американска веранда.

Беше облечена с розова блуза с качулка, но ранената й глава беше открита под залязващото слънце.

Нямаше я бронежилетката, която бе носила почти непрекъснато през последните три дни.

Сега тя беше поверена на агенти с каменни изражения. Бяха се появили седемнайсет минути след ченгетата, на които беше наредено по радиото да се подчинят на агента на местопрестъплението и да не припарват до спешния екип, изпратен в къщата. По-късно вътре в къщата облечен с анцуг медик превърза раната й. Фей дори не си направи труда да го изчака да се дръпне, преди да свали превръзката, а той дори не си направи труда да й забрани. Появи се невинен наглед микробус и позволи на съседите, наблюдаващи от предните си веранди и прозорци, да видят как екипът изважда кашон за хладилник, кашон за сушилня.

Мърл…

Изнесоха Мърл в хоризонтален кашон с надпис „матрак“.

Отворили са кашона веднага щом са го качили в микробуса.

И как иначе.

Фей не видя кога агентите са се отървали от стъкления буркан в хладилника. Не искаше да знае нищичко за това. Не искаше да участва.

Но аз участвам. Тук съм.

Фей слушаше, докато една изморена до мозъка на костите си жена от екипа на Сами разработи официалната версия за случилото се, която щяха да разпространят сред зяпачите, уличните уши, бързите езици и снимащите с мобилните си телефони. Тя се превърна в жената с розовата качулка, после в агент по недвижимите имоти, дошла да подготви къщата за носачите, но се натъкнала на незаконно настанили се хора, може би производителите на метамфетамини, видяла как нещо просветва, докато онези бягали през задната врата, през оградата и изчезнали един бог знае къде, ченгетата проверявали гората. Нямаше значение каква част от тази история съседите възприемаха и вярваха, в полицейските официални доклади нямаше нищо, което да привлече истински журналист и той да напише статия.

Фей отговори отрицателно на агентите, когато я попитаха за оръжието й.

Отговори с не и когато я попитаха какво се е случило.

Отговори с не, когато й казаха добре, време е да тръгвате.

Никой не каза не на нейните откази.

Ченгетата от 911 също си тръгнаха.

Микробусът на носачите също.

Агентите с каменни лица също.

Остана само изморената до мозъка на костите си жена, която работеше за Сами, и двама чистачи със сини джинси, фланелки и хирургически маски, които дълго щяха да мият белите стени с гъбите си и с кофите вода с белина. Е, поне единият от тях миеше стените. Другият като че ли само гледаше как изтощената до мозъка на костите си жена гледа Фей.

— Всички си имаме задължения.

— Ще почакам отвън — каза Фей.

Излезе на прохладния въздух на априлския следобед, седна на горното стъпало на верандата от червен бетон като момиче, което си мечтае да отиде на по-хубаво място.

Знаеше, че изморената жена и чистачът със сини джинси я наблюдават отвътре.

Тя пък наблюдаваше съседите, които напускаха поста си и се връщаха към онова, което ги очакваше у дома — телевизорите или компютърните екрани, или човек, който те обича и когото ти обичаш.