Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 161

— Защо да искам това за някого?

— Освен мен.

— Или нас — усмихна се тя.

— Или може би ние за известно време. Не се лишаваш от нито един вариант. Готова си за рестарт.

— Моят живот е цел, посветен е на онова, което е важно, което трябва да бъде сторено.

— Разпъването на онзи агент на моята…

— Той беше нещо още по-долно от некомпетентен задник и пияница. Продаваше информация за източници и методи на частен предприемач. Глупакът си мислеше, че просто припечелва от нещо, което частният сектор така или иначе ще получи след пет години. Беше адски слаб агент, дори не разбра, че клиентите му са фасада, зад която се крие терористична организация.

— Значи го елиминираш и използваш случилото се, за да натопиш мен — с един куршум два заека. А защо уби онзи тип Крис? Мърл? Защо стовари всичко върху Фей!

— Те не са просто имена.

— Да, те са хора — съгласи се Кондора.

— Те са данни с причина и следствие. Може би матрицата за изчисление на нивото на заплаха малко е излязла от контрол, но чия е вината?

— На този, който ги е превърнал в избор между нули и единици — поклати глава Кондора. — Не съм аз.

— Нима? Или те са последица от нещо, което ти създаде, което ти стори!

— Ти пое нещата от мен.

— Когато ти се срина, аз бях там. Ти ме постави там. Тук. И ти знаеш, че е истина онова, което правя аз, което прави X, което ти направи — ако не го направим ние, ще го направят на нас. Възпираме най-голямото зло, което съществува, преди то да стане реално.

Тя се размърда на стола си, без да откъсва поглед от теб, докато ти заобиколи бюрото й.

И каза като дете:

— Най-сетне правя онова, което ти искаше да правя.

Туби с бензин, оръжия, кама, тайни копчета — какво оръжие?

— И ето, че ти си тук — отбеляза тя. — Но вместо да си непредсказуемата откачалка, каквато и двамата знаем, че си, ти се държиш според прогнозите на данните. Само че този път изглежда наистина имаш шанс да унищожиш и да деактивираш, което не успя да направиш последния път, когато полудя. Сега луд ли си?

— Кой знае — отговори той. — Ами ти?

— На кого му пука! — въздъхна тя. — Самотна съм. Но ти го знаеш. Затова ме вербува.

— Не — възрази той. — Ти беше най-добрата сред момичетата скаути. Най-добрата от всички жени анализатори в ЦРУ, които пипнаха Бен Ладен, след като ти дойде да работиш за мен.

— Може би — отстъпи донякъде тя. Найлоновите чорапи изпращяха от статично електричество, когато тя скръсти крака, тъмната им гладкост се подаде под полата й, божичко, сложила е черния колан за жартиери и жената каза: — Беше толкова трогателно… колко усърдно се постара да направиш така, че краката ми да нямат значение.

Вече заобиколи края на бюрото. Достатъчно близо, за да се хвърли. Да я сграбчи. Застана от дясната й страна. Тя гледаше право напред, но онова, което гледаше, човекът, когото виждаше, беше ти.

Камата лежеше върху плексигласовата повърхност на бюрото й. Той плъзна пръстите си напред. Погали лъскавото острие. Ръката й до камата трепна.

Парфюм, тя ухаеше на разцъфващи цветя и мечти от списанията.

— Ами сега? — попита той и застана зад стола й.