Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 164

Наблюдава как сенките на дърветата и на стълбовете на уличните лампи се издължават върху сивия паваж на сивата задънена уличка.

Откараха колата, която откраднахме.

И вързания с тиксо мъж в багажника. Със сигурност са го изпратили някъде, където си струва той никога да не разказва нищо, включително на шефовете си.

Някой се приближи от другия край на задънената уличка, намръщи се на кашона, оставен от доставчиците, но наблизо не се виждаше кафяв микробус, където би могъл да го отнесе.

Вечерният хлад проникна през дългата слънчева част на този съботен следобед.

Сигурно никак няма да е лесно да прекараш нощта на открито в някое гробище.

Колата, която влезе в задънената уличка, можеше да е превозно средство на когото и да е.

Сребриста боя, кола на четири-пет години, нищо особено за човек със стабилни доходи, Фей не си направи труда да огледа номерата, след като през предното стъкло установи кой е на волана, кой е сам в тази кутия от стомана и стъкло. Сребристата кола мина по задънената уличка и направи остър ляв завой — закова се на място срещу средата на пресечката. Ако колата беше със стандартна трансмисия, шофьорът си го биваше — белите фарове за задна скорост се присъединиха към червените на спирачката, без да простържат скоростите. Шофьорът паркира така, че задните гуми на колата опряха в тротоара пред къщата с петте червени бетонни стъпала, където седеше Фей с розовата си блуза с качулка.

По-възрастният мъж, който шофираше колата, излезе и се запъти към нея.

Фей усети как който и да беше зад гърба й в къщата, се отдръпна от прозорците, за да не чува нито думичка от онова, което ще се каже на предната веранда. Изчака, докато мъжът от сребристата кола стигне основата на стълбите, и после каза:

— Защо се забави толкова?

— Нали вече сме тук — усмихна й се Сами. — Как си, Фей?

— фантастично, мамка му.

— Твоят Крис беше добър човек. Невероятен. Не мога да изразя с думи колко съжаляваме.

— Колко съжаляваме ли? Само толкова? Защо идваш чак сега?

— На двайсет стъпки от колата телефонът ми направо полудява. И не мога да не приема обажданията. После се налага да отида някъде — сви рамене той. — Не само на едно място всъщност.

— Къде е Кондора? — попита тя.

— Точно за това става дума — отговори Сами.

Носеше обикновено дълго непромокаемо яке, правдоподобно разкопчано на прохладния въздух. Ризата и панталоните в цвят каки като нищо можеше да е купил от интернет и да му бяха доставени от кафяв микробус, Фей знаеше, че под баналното яке има колан и кобур с пистолет, майната му, майната му и на Сами. Стоеше там, малко по-възрастен, за да й бъде по-голям брат, но по-млад, за да й бъде баща, с прошарена къса къдрава коса, избягал като момче ливанец, отраснал в Детройт и възпитан от морската пехота. Сигурно имаше пистолет и на глезена си. А благата му усмивка излъчваше искреност, способна да прониже човек право в сърцето. И би могла да го стори.