Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 159

Две туби за бензин от времето на Виетнамската война клечаха до тези кибероби.

Кондора хвана тежкия си пистолет с две ръце и свити лакти, така че оръжието, служило на Америка повече от сто години, да сочи към тавана. Студеното черно дуло се изви нагоре по средната линия на лицето му, очите му гледаха над отвора на стоманения цилиндър, усети миризмата на смазочно масло и на изстреляни куршуми, тежкия мирис на метал достатъчно близо, че да ги докосне с устни, докато стискаше дебелата дръжка с две ръце и извит около спусъка пръст.

Сега или никога.

Скочи в стаята, която би могла да бъде дневна… и насочи четирийсет и петкалибровото оръжие.

Към нея.

Тя седеше в извивката на едно бъбрековидно бюро с тъчскрийн.

Плоската повърхност беше извита нагоре към очите и ръцете й с яркочервен лак, но клавиатура нямаше. Когато, както в този момент, тъчскрийнът беше в режим на почивка, той не ставаше тъмен, а по-скоро прозрачен, и Кондора забеляза, че в нейното почти празно бюро имаше двуостра кама.

Нож за писма на бюро, на което няма нито една хартийка.

Косата й приличаше на ръждива стомана, осеяна със сребристи нишки и извита от двете страни на лицето й, но… често беше разрошена, за разлика от днес, когато беше сресана и червена. Кожата й беше бледа. Тъмносинята дреха, с която беше облечена, беше по-скоро делова рокля, отворена на шията, вталена, с удобна пола, която знаеше как да я обгръща и да се повдига над коляното, за да излага на показ краката й в черни чорапи. От откритата арка на стаята, където Кондора стоеше, насочил пистолета си към нея, той не виждаше дали тя все още има лунички, обаче времето никога не би допуснало тя да изгуби бръчиците от смях по лицето си, високите скули, ясно очертаната челюст, пламтящите сини очи. Усмивката й представляваше прясно разрязана цепка от среднощно алено.

Беше се издокарала за случая.

За теб.

Всяка велика стратегия започва с отвличане на вниманието.

Гласът й прозвуча като силен тенор.

Можеше да станеш рокзвезда, беше й казал веднъж. А тя се беше усмихнала.

Тук и сега думите, изречени от усмивката й, гласяха:

— Винаги си искал голям пистолет.

— Получих каквото искам.

— Дано да е достатъчно.

Нищо върху бюрото й, освен камата на поне петнайсет сантиметра от ръката й. Огледа стаята, стените — лавици, книги, изложени като антики, артефакти или пък бяха сувенири, най-вероятно и двете, а оръжие… Не се виждаха оръжия.

Тубите с бензин покрай стената от онези призрачни сини прозорци.

— Значи така изглеждаш на стари години. Мислех, че ще си имаш коса — каза тя.

— Някои неща трябва да си отидат.

— Някои неща се връщат.

Завъртя се наляво, завъртя се надясно, описа пълен кръг и светът се завъртя покрай дулото му, после той отново го насочи към нея. Тя не беше помръднала. Гледаше право в него.

— Сами сме, хлапе.

— Вече никой не е хлапе.

— Сега да не ми се правиш на отговорен? На зрял човек? На… разумен човек?

— Повече, отколкото бях преди.

— Това ще бъде ли проблем?

— Ти така смяташ — отговори Кондора. — Затова се опита да ме убиеш.

— Бъди честен — операцията целеше да те настани някъде, където ще си в безопасност, където ще се грижат за теб и няма да си изложен на стрес. Убийствата започнаха чак след като ти прецака програмата. Пък и признай си откровено — продължи тя, — ти никога ли не си допускал грешка?