Читать «Последните дни на Кондора» онлайн - страница 147

Кондора и елегантна жена, стиснала в ръка айфон, стигнаха едновременно до мястото на консиержа, но с великодушен жест той даде знак на госпожа Айфон да мине първа.

Разбира се, тя му благодари.

Седна и заговори консиержа, а тя се заслуша в думите й с усмивка и хвърли бегъл поглед към прошарения господин, който любезно се отдръпна и сега чакаше, скръстил ръце върху черното си кожено яке с вид, който показваше, не оценява вниманието, оказано му от консиержа.

В 11:04 елегантната жена се качи в такси на подковообразната алея пред хотела и любезният мъж, който я изчака, се настани срещу консиержа.

Всеки служител, който обслужва клиенти, би забелязал, че мъжът изглежда ужасно.

Мъжът с пропуск, каквито носят родителите на посещение в някой вашингтонски университет, остави пакета, който му бяха дали, върху бюрото й и каза:

— Извинете, не очаквахме такива неприятности.

— С какво мога да ви помогна, господине?

— Имате ли машина на времето за гости? Или пък за смяна на дъщери… лоша шега, обичам я, не бихме я заменили за нищо на света, обаче… Всички казват, че тази година е трудната.

Учтивата усмивка на служителката го насърчи. Разбирането.

— Знам, че е късно, обаче на рецепцията има много хора и не ви забелязах, докато… — Сега я пусни от въдицата. — …докато не се наложи да пропусна онази жена първа, а след вчера, след ориентацията, откъде да знаем? Разбира се, защо момичето да не прекара нощта с новата си съквартирантка и родителите й, а и сутринта се върна и ни чака във фоайето, както се уговорихме, обаче… — Не поглеждайте, обаче ей там? Срозовата блуза с качулката?

Очите на консиержа се стрелнаха и потвърдиха: розова блуза с качулка, жена, отпусната на стола, старае се да остане незабелязана, все едно не е там. Данните са потвърдени.

— Слязохме, за да отидем със семейство Стивънс в къщата им във Вирджиния, преди да се качим на самолета от летище „Дълес“ утре, обаче ужас, заварихме я да седи тук и да крие противно кърваво охлузване на главата си, твърди, че няма да дойде у семейство Стивънс, че няма да учи тук, че иска да се прибира у дома, отказва да говори с майка си, а малката ни дъщеря изпада в… е, наричаме го „състояние“, има нужда майка й да тръгне с нея, не да остане тук с Кали и да разнищи какво точно се е случило.

Служителката нацупи начервените си устни:

— Господине, дъщеря ви нуждае ли се от медицинска помощ?

— Не, бил съм санитар… Сигурно още не сте били родена по време на войната във Виетнам… С две думи, със съпругата ми си поделихме задълженията и аз не обърнах внимание дали е осведомила рецепцията, че сме освободили стаята, но ето какво: Деб и съпругата ми заминават със семейство Стивънс, аз ще остана тук и ще се опитам да измъкна от Кали какво се е случило, а утре ще се срещнем на летище „Дълес“, обаче…

Той подаде електронната си карта на консиержа.

Веществено доказателство, късче истина, реалност.

— Докато чаках да ми дойде редът, пропуснах да се чекирам, автоматично или каквото там е направила жена ми на рецепцията, но ето го ключа ми.