Читать «Последната миля» онлайн - страница 202

— Веднъж. Сритаха ни задниците.

— И ние изгубихме тук, но после ги бихме у дома.

Двамата потънаха в мълчание.

— Липсва ли ти понякога? — попита Марс.

— Кое? Футболът ли?

— А ти какво си помисли?

— Аз изобщо не бях на твоето ниво, Мелвин.

— Ей, човече, не говори така. Стигнал си до НФЛ. Справил си се по-добре от мен.

— Беше резултат от щастливо стечение на обстоятелствата. Освен това играх само в един мач.

Поръчката им пристигна, но преди да започнат да се хранят, Марс попита:

— Как беше?

Декър разгъна салфетката си.

— Кое?

— Да излезеш на игрището и да видиш… колко? Осемдесет хиляди души по трибуните? Да играеш срещу най-добрите в света?

Декър забеляза сериозното изражение на лицето му и мигом разбра какво огромно значение придава на този въпрос.

— Беше невероятно, Мелвин. Когато излязох от тунела и стъпих на тревата, сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах да не получа инфаркт преди първия съдийски сигнал. Никога не бях изпитвал подобен прилив на адреналин. Имах чувството, че всички онези хора са дошли да аплодират именно мен, макар да знаех, че съвсем не е така. Това беше… беше един от най-хубавите мигове в живота ми.

Марс се усмихна, сложи салфетката на врата си, взе ножа и вилицата и каза:

— Да, разбирам как си се чувствал. — После добави замечтан: — Трябва да е било страхотно.

— Ти можеше да се наредиш сред най-добрите от нашето поколение.

Марс поклати глава.

— Човек никога не знае. Бях тейл бек, една контузия можеше да ме изхвърли от играта. Да не говорим, че има безброй примери за момчета като мен, дошли от колежите, които откриват впоследствие, че не могат да се мерят с големите професионалисти от НФЛ. Че не могат да ги надбягат. Или контузват коляното си. И тази разлика, която всъщност е само частица от секундата, тази скорост, която не им достига, им пречи да уловят топката в нужния момент или да направят съответния пробив. Тогава с тях е свършено и на мястото им идва следващият гладиатор.

— Аз съм сигурен, че от теб щеше да излезе голяма звезда като Бари Сандърс или Емит Смит.

Марс се подсмихна.

— Благодаря, Декър, оценявам доверието ти.

— Това не са празни похвали. Играл съм при професионалистите. В отбора ни нямаше нито един бек, който да може да се мери с теб.

Ръката на Марс, която разрязваше пържолата, замръзна във въздуха. Понечи да отвърне нещо шеговито, но видя, че Декър говори напълно сериозно.

Двамата впериха погледи един в друг. Накрая Марс каза:

— Благодаря, това… това означава много за мен.

Вечеряха в пълно мълчание.

Когато приключиха, Декър поръча две бири. Чукнаха халби.

Декър отпи от своята, после я остави. Беше неспокоен и барабанеше с пръсти по масата. Искаше да каже нещо, но не можеше да намери нужните думи.

Марс забеляза притеснението му и попита:

— Ей, човече, добре ли си?

Декър си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и когато видя загриженото изражение на Мелвин, откри подходящите думи.

— Каквото и да се случи тази вечер — каза той, — искам да знаеш, че за мен беше искрено удоволствие да се запознаем, Мелвин.

Марс явно разбра колко му е трудно да направи подобно признание. Усмихна се и каза: