Читать «Последната миля» онлайн

Дейвид Балдачи

Последната миля

(книга 2 от "Еймъс Декър")

В памет на Алисън Паркър и Адам Уорд, две ярки звезди, угаснали без време.

И на Вики Гарднър, чиято смелост и доброта са свидетелство за силата на човешкия дух.

1

— Марс, Мелвин!

Тук винаги извикваха затворниците по този начин — първо фамилия, после малко име. Той реагираше мигновено, щом чуеше имената си.

Дори когато седеше на тоалетната чиния. Трябваше да отговори като войник, макар да не бе служил в армията. Беше попаднал на това място въпреки огромната си съпротива.

— Марс, Мелвин?

— Да, сър. Тук, сър. В момента се изхождам.

Че къде другаде мога да бъда освен тук?

Нямаше представа защо действаха така и не си беше направил труда да попита. Отговорът нямаше да промени нищо. Най-много да отнесеше някоя здрава палка по главата.

Той си имаше достатъчно други грижи тук, в Тексаския щатски затвор в Хънтсвил. Наричаха го Зида заради високата стена от червени тухли, която го ограждаше. Беше най-старият затвор в щата, отворил врати през 1849 г. Освен това в него имаше стая за екзекуции.

В регистрите Марс се водеше затворник 747, като боинга. Заради това надзирателите в отделението на смъртниците, откъдето го бяха довели, го наричаха „Джъмбо“. И макар Марс да не беше огромен, не беше и дребен. Повечето хора трябваше да вдигнат глава, за да го погледнат в очите. Беше един и деветдесет — или сто осемдесет и девет сантиметра и седем милиметра, ако трябваше да бъде по-прецизен.

Знаеше ръста си с абсолютна точност, тъй като по време на лагера за футболни звезди от колежите, предшестващ драфта за Националната футболна лига, го бяха измерили. Всъщност бяха измерили всичко, което можеше да се мери. Докато правеха това, Марс се бе чувствал като роб, изкаран за продан на пазара, където потенциалните купувачи оглеждат и опипват стоката. Но за разлика от предците си, които наистина бяха превивали гръб из плантациите на робовладелците, той щеше да има достатъчно пари, за да излекува щетите, които спортната кариера щеше да нанесе върху организма му.

Марс тежеше точно сто и четири килограма. В тях нямаше нито грам тлъстина, само мускули, твърди като стомана. Нямаше как да напълнее с помията, която даваха тук, натъпкана с мазнини и сол и подправена с химикали, които използваха в производството на всяко нещо — от бетон до килими.

Убиваш ме нежно… със скапана храна.

Прекарал бе зад решетките почти толкова време от живота си, колкото и на свобода. Само че дните тук, вътре, минаваха много бавно. Имаше усещането, че е излежал двеста, а не двайсет години.

Но вече нямаше никакво значение. Всичко щеше да приключи съвсем скоро. Дошъл бе Денят.

Последното му, наистина последно обжалване.

Отхвърлено.

Щеше да умре.

Бяха го прехвърлили в Хънтсвил от отделението на смъртниците в затвора „Полански“ в Ливингстън, на шейсет мили на изток, в очакване този път щатът Тексас най-сетне да му види сметката след двайсетгодишно чакане. Адвокатката му беше пребледняла и посърнала, докато му съобщаваше новината. Нищо, тя щеше да се събуди на следващия ден и да види изгрева.