Читать «Последната миля» онлайн - страница 201

Тъскалуса. След две вечери, смятано от сега. В полунощ. Само ти и Декър. Видя ли някого в радиус от пет мили, изчезвам завинаги.

Следваше адрес.

— Смяташ ли, че ще ни чака там?

— Мисля, че е много предпазлив човек.

— Иска да отидем само двамата.

— Изглежда категоричен по този въпрос.

— Ами Богарт и ФБР?

— Склонен съм да вярвам на Рой. Види ли федерален агент, ще изчезне отново, Мелвин. И случаят приключва.

— Знам, но пипнахме Оливър и Маклелън. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен. Става въпрос за високопоставен конгресмен с огромна власт и милиардер, убили куп хора, включително деца. Няма да се откажа.

— Добре, аз също. Как ще го направим?

— Няма да е лесно да се измъкнем от Богарт, но можем. Трябва да опитаме.

— Когато се срещнем с него, може да ни убие. Той е откачен, Декър. Убедих се със собствените си очи. Ти също.

— Ако имах друга възможност, щях да я използвам. Но нямам.

— Добре, пак ще те попитам. Как ще го направим?

— Не можем да летим със самолет или да вземем кола под наем. Тези неща изискват кредитна карта и Богарт лесно може да ни проследи.

— Какво ни остава тогава?

— Имам достатъчно пари в брой за пътуване с автобус. Нещо против?

Марс го погледна и поклати глава.

— Играчи на „Бъкайс“ и „Лонгхорнс“ в един автобус? Докъде я докарахме!

* * *

След като на два пъти смениха автобусите и пътуваха почти двайсет и четири часа, двамата най-сетне се добраха от Вашингтон до Тъскалуса. Прекосиха Вирджиния на югозапад, навлязоха в Тенеси, преминаха през Северна Джорджия и пресякоха половин Алабама по диагонал, за да се озоват в Бирмингам. Трябваше да пристигнат в Тъскалуса в седем вечерта.

И двамата бяха изключили мобилните си телефони, за да не може Богарт да ги проследи.

Успяха да поспят по време на пътуването, макар да бяха прекалено едри, а автобусните седалки — много тесни. Декър бе напълнил предварително цял плик с храна и бутилки вода.

Разговаряха, наслаждаваха се на пейзажа, отново разговаряха. Автобусите бяха доста пълни, затова бяха принудени да говорят почти шепнешком.

Когато най-сетне слязоха от третия автобус на автогарата в Тъскалуса, двамата протегнаха схванатите си крайници и се поразкършиха.

— Е, спомних си пътуванията с отбора по футбол — отбеляза Декър.

Марс го изгледа учудено.

— Голям отбор като „Бъкайс“ би трябвало да пътува със самолет.

— Така е. Имах предвид отбора в гимназията.

— Да, ясно. Не си играл в Тексас, да видиш какво е. Там пътувахме по двайсет и четири часа, без да напускаме границите на щата.

Декър погледна часовника си.

— Трябва да убием малко време. Какво ще кажеш да намерим някой хотел и да вечеряме?

— Звучи ми добре. Писна ми от диетични бисквити и ядки. Искам пържола и пържени картофи.

— Джеймисън е виновна. Иска да стана слаб като вейка.

На няколко преки от автогарата откриха хотел, в който приемаха пари в брой, оставиха багажа си и излязоха да потърсят ресторант.

Пет минути по-късно откриха каквото им трябваше, настаниха се на една маса и си поръчаха вечеря.

Марс погледна през прозореца и попита:

— Играл ли си някога срещу отбора на Алабама?