Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 58

Със сигурност стоя така към половин час. А може би и по-дълго или по-кратко. После се опитвам да извикам за помощ, но и това не успявам да сторя. Очите ми бавно се затварят. Знам съвсем точно какво става с мен, но не мога да се сетя за думата. Гръбнакът ме заболява от дългото седене. Кога най-сетне ще дойдат да ме потърсят, отдавна трябваше да съм се върнала на работа. Някой ме обръща по гръб — изобщо не бях забелязала, че съм паднала.

* * *

Някои твърдят, че душата можела да напуска тялото и да се носи над него, като в това време размишлява дали да се върне още веднъж в същата обвивка. Не знам дали в това има нещо вярно, тъй като аз съм възпитана като материалистка. Ние не се занимавахме с души и кръщенета, с рай и ад. Аз също не се нося над леглото си, а лежа в него. С едното си око поглеждам към Ирина. С другото към Аркадий. Опитвам се да събера двете си очи. До стената разпознавам поставка за инфузионна система.

Освен това съм облечена с чужда нощница и съм завита до корема.

Отново затварям очи.

Винаги съм била здрава. През целия си живот съм била в болница само когато раждах децата си. Забременях с Алексей, когато Ирина нямаше още и годинка. Мислех, че кърменето предпазва от забременяване, и тъй като така дълго бях чакала да се появи Ирина, изобщо не предполагах, че ще има второ дете.

Егор ми беше бесен. По време на втората ми бременност дори не си даваше зор да обяснява отсъствията си с някакви командировки. Когато отново се появеше, миришеше на евтин парфюм. Оттогава мразя парфюм. Всъщност бях решила изобщо да не го пусна да влезе вкъщи. Но тогава точно плацентата ми се отлепи няколко седмици по-рано и някой трябваше да остане при малката Ирина, докато аз раждах брат й. Като разбра, че е момче, Егор се изду от гордост, а пък заради преждевременното раждане изпитваше чувство на вина. Егор целуваше ръцете ми и плачеше в скута ми.

Отново отварям очи.

За втори път през живота си виждам Ирина да плаче. Седи на един пластмасов стол до леглото ми, в ръцете си държи най-различни документи.

Не разбирам причината за сълзите й, тъй като аз се чувствам добре и искам да се махам оттук. Вероятно съм отсъствала доста време от шивачницата и там съм липсвала. Не съм попаднала в заведение за излежаване на наказателна присъда, за да си лежа в леглото.

Това споделям с Ирина.

— Искаш ли да се погледнеш в огледалото, мамо? — пита Ирина.

Самата аз усещам, че крайчето на устата ми виси. Но досега това не е спряло никого да шие прави тегели. Иначе тя е последната, която има право да критикува външния ми вид. Откакто се видяхме за последен път, се е състарила с десетилетия.

— Не биваше да идваш — казвам аз. — Със сигурност ще си имаш неприятности в работата заради мен.