Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 60

— Как е Лаура? — питам аз.

— Лаура ли? — повтаря тя. И така, като я чувам да повтаря, тръпка на ужас минава през гърба ми. Защото разбирам, че сега ще науча нещо ужасно.

— Лаура е болна? — Устните ми се схващат от страх.

Ирина поклаща глава. И тогава си казвам, че отдавна трябваше да се сетя. Отдавна да се догадя, тъй като всичко води натам.

— Лаура изобщо не съществува, нали? Ти си си я измислила. Ти не можеш да имаш деца. Или не си искала да имаш. Като Леночка.

Ирина ме поглежда. С широко отворени и много сини очи. Ако лицето й не беше така строго, щеше да бъде красавица. Но аз не я възпитах да бъде красавица. Аз просто се бях опитала някак си да направя така, че да порасне. Поне в това не се бях провалила.

А в главата ми се е загнездила една-единствена мисъл: какъв смисъл има всичко, ако няма никаква Лаура?

— Естествено, че има Лаура — казва Ирина. — Но тя е съвсем различна от това, което си мислиш.

Лаура, каквато аз я знам, е руса и има тъжни очи. Лицето й е така фино, че чак боли. В косата си не носи шноли и никога не се усмихва. Тя е истинско чудо, защото е перфектна. Такава е моята Лаура от снимките.

Лаура, за която говори Ирина, е обръснала главата си нула номер. Откраднала от родителите си пари, на тринайсет се натровила с алкохол, била изключена от две училища и почти не разбирала руски, което аз винаги съм подозирала.

— Тя ме мрази — казва Ирина и ме поглежда с червените си от търкане очи.

Никога досега Ирина не е говорила така с мен. Никога досега не ми е разказвала за грижите си. А сега наведнъж всичко това. Би трябвало да я прегърна, но ние не сме свикнали на такива отношения.

— Всичко, което направих, излезе грешно, мамо.

— Не — казвам аз, — всичко, което аз направих, излезе грешно. Ще ми се пръсне сърцето, задето имаш толкова проблеми, не ти стигат те, ами и аз с моето убийство. Надявам се, че мъжът ти не си мисли нищо лошо за нашето семейство.

— Нямам представа какво си мисли той. Разведени сме от седем години.

Това тя казва някак между другото и аз също кимвам някак между другото. Какво пък. Децата са по-важни. Нашето дете е в беда. И пред лицето на тази новина всичко, което ме заобикаля, избледнява — присъдата, инсултът ми и калъфките за възглавници в затвора.

— Дори не мога да ти дам парите, които съм спестила за Лаура. Те са в една кутия за чай в Черново. Дали някой не може да ги донесе?

— Аз също нищо не мога да й дам. Понятие нямам къде е.

— Не те разбирам.

— Какво толкова има да се разбира? Лаура изчезна. Няма я от месеци. Не ми се обажда. Не знам къде е.

И тогава казвам нещо, за което съм сигурна, че най-после ще помогне на Ирина.

— Лаура ми написа писмо.

Отново не мога да кажа дали това, което сега правя, е добро или лошо. Помолвам Ирина да ми подаде найлоновия плик, който някой бе оставил до леглото ми. Отварям го: сапун в сапунерка, гъбичка, една полуизстискана тубичка крем за ръце и една друга с паста за зъби. Червеното червило, което Маря ми зае за времето в затвора. И малкият, сгънат много пъти лист хартия, който оглаждам.