Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 56

Ние, хората от Черново, не се поздравихме, дори не се погледнахме. Това би могло да се тълкува като неучтивост. В действителност ние сме тясно свързани един с друг и нямаме нужда от формалности.

Съдийката е една корпулентна жена с перхидролена фризура. Облечена е в черна роба, на врата й виси бял нагръдник. Докато тя говори, аз оглеждам физиономиите в залата. Мъже и жени — в костюми, ризи, в дънкови якета.

Извръщам се към Петров. Трябва да го погледна. На него трябва да задам най-важния си въпрос. Той отвръща също с въпросителен поглед. Аз кратко поклащам глава. Не е подходящият момент да се държа като инатливо дете.

Скоро ще умра, чета в очите му. Наистина ли искаш да прекарам последните си дни в затвора?

Ставам, пристъпвам към решетката и удрям по нея.

Съдийката прекъсва речта си.

— Няма нужда да проточваме цялата тази работа — казвам аз. Старият ми глас се понася гъгнещ из съдебната зала.

Аркадий скача нервно. Правя му знак с ръка да си седне на мястото.

Съдийката поглежда надолу към мен. Има физиономията на касиерка от осемдесетте години. По пръстите си има големи пръстени. Това ме успокоява. Тази жена произхожда от свят, който още познавам. Може би е била някое от първите бебета, които бях изродила. Може би съм слагала шина на крака й. Може би съм установила смъртта на баба й. Толкова много хора минаха през ръцете ми във всичките ония години.

— Бабо Дуня? — пита тя и всички почват да се смеят. Тя се покашля и призовава към ред. — Извинете… Евдокия Анатолиевна. Не се ли чувствате добре?

Евдокия Анатолиевна е името, което е записано в паспорта ми. През залата минава шумолене.

— Добре съм — казвам аз. — Но искам нещо да кажа. Всички ние в този кафез сме или стари, или болни, или и двете. Никой не бива да бъде изтезаван по този начин, това е недостойно. Моля, ваше превъзходителство… за съжаление, не знам малкото и бащиното ви име. Не познавам тукашните порядки, затова моля за извинение, ако правя нещо не както трябва.

Съдийката поглежда към Аркадий. Аркадий поглежда към мен. Хората в униформи почват да си шепнат нещо. Следва поредица от движения и размяна на погледи. Внезапно усещам слабост и се хващам за решетката, за да не падна.

Всички ме гледат и никой не знае какво точно се е случило в онзи ден в Черново. Изобщо, с изключение на покойника, това знаят само двама души на този свят. И аз съм една от тях.

— Никой от вас не знае какво действително се е случило — казвам аз. — Извинете, че ви разбърквам реда. Но тук в клетката се намира един стогодишен мъж, а той не може дълго да стои прав. Затова ще ви разкажа как стоят нещата. Ще бъда много кратка. Ние сме последните обитатели на Черново. Покойникът, за когото тук става дума, искаше да се присъедини към нас. Беше довел малката си дъщеричка.

Ако преди това ми се струваше, че в залата цари тишина, значи се бях заблудила. Чак сега настана истинска тишина.