Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 41

По скърцането на хамака разбирам, че Петров е все още от нашата страна на живота. Лежи там като огромен скакалец, тъмните му, изпъкнали очи гледат към мен. Приближавам и поставям плодовете в скута му.

Той махва с книгата, която държи в ръка.

— Чела ли си някога през живота си Кастанеда, бабо Дуня?

— Не.

Сядам на един стол с отрязана облегалка, който той е поставил в двора си, и скръствам ръце.

— Ти изобщо не си падаш много по четенето, нали?

— Моля?

— Исках да попитам дали в живота си си чела повечко, и предполагам, че не — извиква той, което не е нужно, тъй като го чувам отлично.

— У нас вкъщи нямаше книги. Може би списания. И справочници, за работата. Учебници по време на обучението ми. Всичките ги изпратих на Ирина, когато тя почна да учи медицина.

— Всичките? Нито един ли нямаш вече тук?

— Не, всички пратих.

— А ако сега ти се наложи да направиш някоя справка?

— Никакви справки не ми се налага повече да правя. Това, което ми трябва, си го знам.

— Странно. При мен е точно обратното. — Той хвърля книгата небрежно на земята. — И никога ли не ти доскучава без книги?

— На мен никога не ми доскучава. Винаги имам нещо за правене.

— Ти си истинско чудо, бабо Дуня.

Нищо не казвам.

— Чувала ли си някога нещо за интернет?

— Чувала съм. — Не лъжа, наистина съм чувала. — Но не съм виждала.

— Че къде? Ние тук живеем в каменната ера. Но затова пък има призрачен телефон, който веднъж в годината проработва, и никой не може да обясни как така.

— Не можеш да обясниш всичко в този живот.

— Казано от всекиго другиго, това изречение би звучало ужасно банално.

Ето така говори Петров. Той е човек, който има нужда от книгите, както алкохоликът от водка. Ако няма нищо за четене, става нетърпим. А той все няма какво да чете. Черново няма Национална библиотека, а той вече е изгълтал с кориците всичко тук чак до упътванията за употреба на разни уреди, които са по-стари дори и от него.

— Дали телефонът ще проработи, когато и аз се докарам дотам? Или Маря ще изкопае дупка и за мен?

— Ще поживеем, ще видим как ще е.

— Теб нищо не може да те извади от равновесие, нали, бабо Дуня?

Нищо не отговарям. Писмото на Лаура изгаря кожата ми. Вече ми е направило рана. Петров ме поглежда внимателно.

— Понякога разказваш за дъщеря си, но защо никога не казваш нищо за сина си?

— Той е много по-далече. В Америка.

— Америка е голяма. Къде по-точно?

— На брега на океана. Там е топло и растат портокали.

— Флорида? Или Калифорния?

— Не знам.

— Защо той никога не ти пише?

— Винаги ми изпраща картичка за Коледа. За американската Коледа. Той не обича жени.

На Петров му трябва само половин секунда, за да го смели.

— И затова си го отблъснала?

— Никого не съм отблъснала. Но е добре така, дето вече не е тука.

— Липсва ли ти? — Той ме поглежда, сякаш ме изучава.

Свеждам поглед към земята. В двора на Петров почвата е по-песъчлива, отколкото на друго място. Гълта много вода. Гласът на Петров е като шумолене на вятъра. Разказва, че къде ли не е ходил. Че веднъж дори е живял в Америка, в Ню Йорк и в Калифорния. Че е обиколил света. Че имало хора, които не само че не ядели месо, но и никакво мляко и яйца и които не си купували кожени обувки заради животните. Това са неща, които той непрекъснато повтаря и които аз знам. Върти едно и също като развалена грамофонна плоча. Но все още си е жив и отхапва половината от краставицата, която му донесох.