Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 20

Продавачът ме поглежда от горе надолу и аз разбирам, че не му е приятно, когато на щанда му ям нещо, което сама съм донесла. Не е учтиво от моя страна. Бъркам в чантата си и му се извинявам. Но той махва с ръка и продължава да ме гледа. След което ме пита дали аз съм баба Дуня от зоната на смъртта.

Бих могла да го попитам той пък какво си мисли, къде самият се намира в момента. Но не го правя. Щом се чувства сигурен зад поничките си със свинска мас, тогава така му се пада. Освен това съм изумена, че ме познава. С това не мога да свикна.

Подава ми една поничка в мазна хартия.

— За вкъщи — казва той. Не искам да го обидя и я поемам, макар да знам, че само с една хапка от това нещо ще си унищожа панкреаса.

— Познаваме ли се? — питам и се правя, че отхапвам. Още като бях помощна медицинска сестра, ме познаваха много хора, знаеха ме и в околните села. Нали все при мен идваха, като се случеше нещо. Но в Малиши още тогава си имаха свои лекари и сестри. Може пък да е от някое от селата. Имам добра памет, но в нея са се запечатали само детските личица.

Питам го кой е.

Отвръща ми, че няма как да го знам, но мен тук всички ме знаели, защото всички говорели за мен. И за останалите, които са се върнали.

Той се обръща и почва да рови в една кутия с вестници, за да ми покажел нещо, но аз му казвам, че не е необходимо. Не ми трябва да знам какво бил казал някой си или, още по-лошо, какво бил написал. В последните години постоянно пристигаха журналисти, които снимаха градините ни и ни задаваха някакви въпроси.

— Имам работа — казвам и напускам залата на пазара. Мазната поничка завивам по-здраво в хартията и допълнително в салфетка, която изваждам от чантата си. После я прибирам. Маря ще й се зарадва.

На пощата виси огромна табела, че тъкмо в момента е обедната почивка. Поглеждам си часовника. Лош знак, когато почивката е почнала малко преди единайсет, това значи, че ще продължи по-дълго. Отивам в парка, сядам на една пейка и дълбоко въздишам. Да вървя по асфалта, си е направо отрова за ставите, пък и въздухът е мръсен.

Паркът е тих като гробище, само на полянката двама млади се прегръщат. Премествам се да не би да ги смутя, и почвам да си вея с едно списание, което току-що бях купила от една будка за Маря. То е от ония чуждестранни списания, които вече почнаха да излизат и на руски. Страниците блестят, има много фотографии на слаби жени в разкошни дрехи. На последните страници са рецептите, но на мен са ми много странни. Не знам какво е тахан, а и не съм чувала за ризото. Познавам само оризова каша с ябълки, може би това е чуждата дума за същото.

Щом като се почувствах отпочинала, ставам и пак тръгвам. Останалото време, в което трябва да чакам, запълвам с пазаруване. Купувам сметана, която не се разваля дори и в горещината, сирене, една химикалка и хартия за писма с розички. Искам да пиша на Лаура. Купувам сол и пет лимона. Виждам пластмасови кутийки с безцветни гъби, на които пише „вносни култивирани гъби“, думата „вносни“ е написана с големи печатни букви и така е подчертана.