Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 33

— Недей! — рязко прозвучава гласът на Ахмад. — Ако му счупиш ребро навътре, може да умре. Първо трябва да проговори.

Да пукне, гаден копой!

Фигел разследва, той трябва да реши.

— Оная повлекана рече, че му предложила да спи с нея, а той отказал. И това ако не доказва, че е полицейско куче! — чува се гръмка оригня. — Тази консерва от пържен ориз си беше чиста отрова. Не издържам вече на студа и влагата. Ще запаля печката.

Отново става съвсем тъмно. Вече съм настигнал времето и умът ми се поизбистря. Лежа на гладък дъсчен под. Таванът, към който гледам, също е дървен. Направен е от поизметнати талпи, боядисани в тъмнокафяво. Затварям очи и отново премислям откъслечния разговор, който чух. Сякаш такава ми е ориста — да ме подлагат на мъчения заради глупави недоразумения. Японската военна полиция ме взе за агент от разузнаването, тези пък ме мислят за таен полицай.

Безкрайно внимателно отмествам глава с няколко милиметра. Болката отново започва да пулсира, този път към тила. Там ме е ударил Ахмад. Отварям очи. В тъмната махагонова ламперия на стената отсреща има кръгло прозорче с медна рамка. Вече знам къде се намирам: в корабно помещение. Само че корабът е неподвижен, няма нито плисък на вълни, нито клатене. Това е „Джибути“, нали говореха за него. Сигурно е изтеглен настрани, някъде до Източния кей. Мъртвешка тишина. И люкът е тъмен.

Каютата изглежда просторна, а аз, здраво вързан, дежа в ъгъла. До рамото си виждам на купчина дебело сиво одеяло. Проточвам врат и виждам по-нататък врата. Шлиферът и черната ми филцова шапка висят на елегантна медна окачалка. Няма да останат никакви дири. Овързан съм с тънки гладки въжета. Майсторска работа, старателно изпипана от Фигел, Ахмад и Мохтар. А също и от Евелин.

Миризмата на катран и прясна боя се смесва с аромата на египетски цигари. Чувам поскърцването на плетен стол, после гласа на Мохтар:

— Фигел трябва да разбере от това неверническо псе дали е казало и на други за „Абел“ 53, преди да започне да се навърта около нас и да разпитва оная кучка.

— Вече няма значение. Там остана само жената, а тя няма да проговори. Фигел каза, че никой не знае за къщичката. Тук сме в безопасност.

Ахмад млъква. Още сме в Амстердам, но не на „Джибути“, а на корабче къща. Сигурно е закотвено в някой канал из тихите квартали, може би недалеч от пристанището. Когато Ахмад заговаря отново, имам чувството, че внимателно подбира думите си.

— Мохтар, сега си спомням, че те чух да споменаваш на Фигел за плаваща къща. Ако не се лъжа, онзи ден. Тогава не обърнах особено внимание. Реших, че не съм разбрал добре, понеже английският ти е ужасен. А сега се чудя, че с Фигел още онзи ден приказвахте за това място. Значи още преди жената да ни предупреди, че се е появил шпионин, и преди Фигел да ни каже, че има тук корабче, идеално място за разпит на шпионин.

Настава продължително мълчание. Иска ми се да продължат, защото разговорът ме разсейва от засилващите се болки на обездвижването. Помещението вече се затопля и въжетата все по-дълбоко се врязват в китките и глезените ми. Неочаквано Мохтар заговаря с неизменния си кисел тон.