Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 32

— Оставете. Нали ще ме бесите за врата, не за ръката.

Бившите затворници стоят смълчани в кръг под дървото около нас двамата. Усещат тайнствената връзка между убиеца и жертвата. Нахлузвам примката на врата му и Уеда изрича последните си думи:

— Моля ви, проверете онова, което ви казах за зен. Книгите ми останаха в Япония и може грешно да съм цитирал.

При разпитите на други военнопрестъпници един японски лейтенант, който познавал екзекутирания Уеда отпреди години, още от Япония, ми каза, че капитанът посещавал някакъв зен учител в Киото. Напреднал доста, но накрая учителят го изгонил, защото Уеда не успял да разреши последната задача: „Снегът по върха на Фуджи се топи.“ И аз не мога да я разтълкувам. Върхът на Фуджи е покрит с вечен сняг, който никога не се топи. Често се питам дали това не е погрешен цитат. Защото капитан Уеда е жив някъде в мен. Съзнанието ми завинаги е изгорено от нажежените железа и парещия му камшик. Със собствените си ръце нахлузих примката на врата му и го оставих да виси, докато издъхна. Но не успях да го убия.

Учителят го изгонил, но мен никой не може да изгони. Защото се намирам на върха, сред вечния сняг, и съм недосегаем. Снегът е бял, нетрепкащият въздух — син. Това е съвършен, застинал свят. Скрежът пречиства ума и аз съм неотделима частица от този свят на безвремие и белота.

Внезапно отгоре ми плисва ослепителна светлина. Толкова е силна, че всеки миг ще раздроби съзнанието ми, ще пръсне черепа ми на безчет късчета и те ще отлетят в необятното празно пространство. Нахлуващият в дробовете ми въздух ще ги разкъса. Уеда, този безпощаден сатана, вдига хавлиените кърпи от лицето ми и ме извлича обратно в живота. Чувам гласа му, той… Не, не е неговият глас. Въпреки това думите долитат отвисоко, също както когато седеше над мен, приведен на железния си стол.

— Диша. Жалко. Трябваше да навия одеялото около главата му. По-здраво…

Друг глас произнася на мелодичен арабски:

— Кажи: Слава на Всевишния! Защото нямаше заповед да го убиеш. Не още.

Това е Ахмад. И пак разочарованият глас на Мохтар:

— Можехме да кажем, че е злополука.

Виждам два сини крачола съвсем до главата ми. Виждам ги през лека червеникава мъгла, но те са си там. Виждам и чифт жълтеникави обувки, малки и остри. Отново затварям подутите си клепачи. Светлината ми причинява болка. Всяка частица от тялото ме боли.

— Още е в безсъзнание — казва Ахмад. — Дано не съм го халосал прекалено силно с тоягата. Ако е получил сътресение на мозъка, Фигел няма да може да го разпита.

Изведнъж цялата болка се съсредоточава отстрани. Оттам се разпростира из цялото ми тяло.