Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 31

Капитан Уеда винаги държи купчинка листа пред себе си. Те са старателно подшити с червен конец. Той е привързан към тях, а и аз също. Защото всеки път, когато сверява нещо, това означава кратък отдих за мен. Тези почивки са ми жизненонеобходими по време на особено жестоките мъчения по Коледа 1944-та. Двама войници ме вдигат от пода и ме държат прав под мишниците. Дясната ръка на единия, разбира се, е свободна. Такъв е установеният ред. Капитан Уеда все още размишлява над записките си. В миг вдига очи и се вторачва в мен през големите си очила с рогови рамки.

— Тази сутрин не ми честитихте Коледа — укоризнено казва той. — Учудва ме, освен това, че дори при непоносима болка никога не призовавате Бога. А би трябвало, както подобава на християнин.

— Не призовавам неща, в които не вярвам — измънквам с окървавени устни.

Уеда кимва замислено.

— Излиза, че сте атеист. Обяснете ми защо.

Знам, че ако не отговоря, десният войник ще ме удари с палката си по главата. Ще припадна и с това изтезанието ще приключи. Поне за деня. Вече владея тези номера. Затова не отговарям. Само че Уеда е дал знак на войника и той не ме удря.

— Наистина ми се иска да разбера — любезно продължава капитан Уеда. — Преди няколко години ме пратиха за един семестър в християнски колеж в Кобе, за да проуча какви са политическите възгледи на студентите и да усъвършенствам английския си. Всички професори чужденци в колежа вярваха в Бога.

Необяснимо защо това трезво изявление ме вбесява.

— Погледнете безсмислената жестокост, бруталното насилие, чудовищната несправедливост и жалкото страдание по света, повтарящи се от хилядолетия! Погледнете недостойния фарс, който наричаме живот! Как може човек сериозно да вярва, че съществува по-висша сила, която би позволила…

В този миг войникът отдясно ме удря, но не по главата. Свинята с всичка сила ме ритва в пищялите.

— Извини се, че крещиш на императорски офицер! — изревава той в ухото ми.

Избиват ми сълзи от безсилна ярост. Капитан Уеда ме гледа леко озадачен.

— Много интересно — заключава той. — Трябва да сравня думите ви с изявленията на японските комунисти. Ще поискам чрез военната полиция да ми изпратят от Токио протоколи от техни разпити.

Познавам този негов озадачен поглед. Когато ме карат да гледам как изтезават други затворници, наблюдавам него, не тях. Тогава откривам същия поглед в очите му. Прилича на хирург, който търпеливо изпитва най-дълбоките тайни на човешкото тяло. Това безлично любопитство превръща Уеда в най-жестокия мъчител, далеч по-отвратителен от бруталните глупави военни полицаи. Същият този озадачен поглед се четеше в очите му и по-късно, когато го обесихме. Мен избраха да надяна примката на шията му, както стоеше там, под дървото. Само дясната му ръка бе вързана зад гърба, лявата бе счупена от други бивши затворници, които го бяха пребили със собствената му палка. Когато нашият лекар предложи да намести ръката му, той каза: