Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 30

Събуждам се от пулсираща болка, черепът ми ще се пръсне. Неистово се мъча да поема въздух. Въздухът вече не раздира дробовете ми. Той е гъст и тежък, наситен с прах. Кашлям. От налягането на кръвта отеклите ми очи ще изхвръкнат от орбитите, белегът на челото ми тупти бясно, сякаш всеки миг и той ще се разкъса. Осъзнавам, че все пак имам ръце. Завързани са на гърба ми и аз лежа върху тях на пода под дебело меко одеяло. Задушавам се, скоро ще хвърля топа. Всъщност съм замръзнал, вкочанясал съм като истински труп.

Отварям широко пресъхналата си уста. Сега въздухът е горещ и изгаря дробовете ми. Опитвам се да преглътна, но от стомаха ми неудържимо се надига гадене. Повръщам и се давя, киселата течност изпълва гърлото ми. Успявам да я изплюя, но част от нея отива в носната ми кухина и аз кихам и кашлям. Вече ми е ясно какво става. Японците за пореден път ме подлагат на водно мъчение. Миг преди да се удавя, ще вдигнат мокрите хавлиени кърпи от лицето ми. Само че кърпите са сухи, напоени с прахоляк. Успявам да си поема дъх, но недостатъчно и тялото ми умира.

Знам, че е умряло, защото сега съм две неща едновременно: мъртво тяло и живо съзнание. Тялото ми очевидно е мъртво, защото липсват всякакви усещания. Не дишам, не чувствам болка в крайниците. Сляп съм и глух. Но пък съзнанието ми е живо и будно, защото постепенно се оформя едно изречение: „Жената е смърт, а похотта към жена е началото на смъртта.“ Тези думи изплуват от мислите ми. Трябва да съм ги прочел някъде. „Жената ражда смърт, защото ражда и новия живот.“ Сигурно е някакъв будистки текст. Има един вечен кръг, затворил всички създания в сътворено от самите тях робство — робството на плътската страст, на любовта и омразата. Но аз съм разкъсал кръга, вече и тялото, и то няма усещания. Щом е така, нима още ме засяга ставащото? Появява се едно женско име, Лина. Но Лина е покойница. И една глава с две лица. Какво е общото помежду им? Не мога да схвана, а и това не ме засяга. Защото в момента съм само съзнание, а съзнанието е свободно. Свободно като волно рееща се птица. Ако реша съвсем да умра, ще умра. Ако реша още да се нося в този безмълвен свят между живота и смъртта, така ще бъде. Няма защо да свалят хавлиените кърпи! Свалят ли ги, усещанията ще оживеят и отново ще ме завладеят. Най-напред гневът. Гневът срещу капитан Уеда, който отново ми налага бремето на живота.

Да, яд ме е на капитан Уеда. Но не го мразя. Не сега, непосредствено след мъчението, когато бях две отделни части — мъртво тяло и будно съзнание. В онази първа частица от секундата съзнанието ми се рееше сред ледени синкави простори. Нещо повече, Уеда е моят екзекутор, а убиец и жертва са скачени един за друг с тайнствени нишки.

Двамата сме плътно свързани — аз лежа на циментовия двор на затвора, а той седи превит одве на железния си стол, ококорил в мен недоумяващи очи иззад големите си очила. „Понякога суровото изтезание е път към медитацията — изрича той бавно на съвършено правилен английски. — Вие сте гневен, защото ви върнах от снежните върхове на Фуджи — намества очилата си и умислено добавя: — Или по-точно, от връх Утай. Така е в оригиналните китайски зен текстове. Ние го наричаме връх Фуджи, защото Фуджи е свещената ни планина и ние, японците, сме склонни да се смятаме за център на вселената. Това е жалко и произволно подражание на китайците. Сериозна грешка, за която, опасявам се, скъпо ще платим.“ Той въздъхва и се заглежда в листата със записки на малкото желязно писалище. Това са черновите от моя разпит.