Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 29

— Естествено. В тези три куфара е всичко, което притежавам — тя също става и на свой ред пита: — Ако се случи да ви се обадя утре рано сутринта, ще дойдете ли да ме вземете?

— Ще дойда. Имам един фолксваген. Стара бракма, но все още върви.

Устните й леко докосват моите. Тя отстъпва назад и казва делово:

— Най-добре използвайте официалния вход. По-безопасно е, а и по-удобно, предполагам — отива до вратата и прошепва: — Почакайте тук. Ще сляза да проверя дали хоризонтът е чист. Няма защо сами да създаваме усложнения.

Вратата леко се затваря зад нея и аз сядам на ръба на леглото. Отдавна не съм седял на легло на жена. Има някаква спокойна интимност в това, която не успявах да оценя, докато възпроизвеждах миналото, вече тъй далечно, преди воалът да се разкъса и да открия настоящето. Помислям си, че години наред съм приемал за даденост още много други неща. Ще трябва и тях да преоценя. Или поне да ги преформулирам.

Тя влиза безшумно, леко запъхтяна.

— Всичко е наред — прошепва. — Ослушах се при вратата на голямата всекидневна. Още се улисани в приказки. Довиждане!

Подава ми шапката и притиска нещо студено и плоско в дланта ми.

— Това е резервен ключ. И да се окаже, че не ви трябва, ще ви остане за спомен.

Избутва ме навън и вратата безшумно се затваря зад мен.

Леко прекосявам голото дъсчено дюшеме на площадката до стълбите. За миг спирам и се вслушвам. Къщата е тиха. Чувам само грохота на камион, който минава долу по улицата. Стъпалата не са застлани, за да не изскърцат дъските, стъпвам на пръсти.

Просторната площадка на долния етаж е мрачна, но някак тайнствено осветена от уличната лампа, чиято светлина се процежда през стъклописа на висок готически прозорец. Весели проблясъци омекотяват строгото лице на римския император, чийто мраморен бюст стои в една ниша на голата стена. Може би и мраморните хубавици в стаята зад мен не са гъркини, а римлянки. Тук са живели изискани образовани хора със старомоден вкус към ренесансовото изкуство.

Прекосявам дебелия килим до началото на широкото стълбище. Опорната колона е от масивен дъб, на върха й е изваяна глава на бог Янус с двете му лица в естествени размери. Когато слагам ръка върху дървените му къдри, нещо непосилно тежко се стоварва върху мен.

Снегът на връх Фуджи

Тъмно и студено е. В дробовете си чувствам остра болка, ушите ми пищят оглушително. Искам да изтръгна от лицето си лепкавото меко нещо, което ме задушава, но ужасна болка пронизва раменете ми и осъзнавам, че нямам ръце. Меката тъкан, която не ми позволява да виждам и ме задушава, се смъква малко, но сега леденият въздух разрязва като с нож дробовете ми. Това е скалпел. Аз лежа на операционна маса със здраво завързани ръце и крака. Правя опит да изкрещя, да предупредя сестрите, че упойката не действа. Всичко се размива и размазва.