Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 35

Нечий телефон иззвъня. Почти инстинктивно ръцете ми се плъзнаха към бедрата й. Аз пръв забелязах, че блекберито й вибрира.

Даяна се отдръпна.

— Почакай, Нико — каза тя, издърпа го от калъфа на колана си и вдигна. — Добре, идвам веднага.

— Какво става?

— Педофилът — отвърна тя. — Пак ми е пратил есемес, мисля, че започва да ме подозира. Иска да промени мястото на срещата, трябва да се връщам на работа. Аз… съжалявам…

— Аз също.

Тя скочи на крака и затърси картата и ключовете си.

— Какво направихме току-що, по дяволите? — попита Даяна.

— Ще те закарам.

Внезапно тя стана съвършено делова, поклати глава и каза твърдо:

— Колата ми е долу.

Стори ми се, че излизам от сауна и пропадам в пряспа сняг.

20

Подкарах колата към подножието на Бийкън Хил и спрях пред хотел „Грейбар“, последното място, посетено от Алекса, доколкото знаех.

Сигурно смятате, че хората биха се чувствали неловко в хотел, който е бил затвор, но собствениците на „Грейбар“ се бяха справили великолепно. Преди сградата беше мрачна, тромава и грозна, мръсна и препълнена, и печално известна с бунтовете си. Когато с Роджър бяхме малки и мама минаваше покрай затвора с колата, двамата се опитвахме да зърнем затворниците през прозорците на килиите им.

Лично аз не вярвам, че сградите задържат негативната енергия, но собствениците решиха да се застраховат и доведоха група будистки монаси, за да кадят разни аромати и да четат молитви, прочиствайки новооткрития хотел от лошата карма. Те обаче май бяха пропуснали едно местенце — отрицателната енергия на рецепцията можеше да се реже с нож, чак ми се прищя да насоча полуавтоматичен пистолет девети калибър към високомерния чиновник, за да привлека вниманието му. Беше потънал в разговор с рецепционистката (на тема „Джързи Шоър“), а и музиката във фоайето беше надута до спукване. За щастие, оръжието ми беше в сейфа в кабинета.

Прокашлях се.

— Бихте ли се обадили на Наджи, моля? Предайте му, че го търси Ник Хелър.

Мъжът начумерено вдигна телефона и каза тихо нещо в слушалката.

— Скоро ще се качи — каза той. Имаше артистично чорлава коса, намазана с много гел, която наполовина скриваше очите му, и еднодневна брада. Носеше тесен черен костюм с твърде къси ръкави — отворите за ръцете бяха прекалено високо, а реверите — на около сантиметър един от друг, сякаш го беше взел на заем от Хърман Мъника.

Застанах на рецепцията и зачаках, а той продължи да спори за Снуки и Ситуацията. Забеляза ме с периферното си зрение, обърна се и с досада заяви:

— Ъм, той може да се забави!

Така че пресякох фоайето и забелязах пиринчена стояща табела, насочваща посетителите към „Кафеза“, поставена точно пред старинен на вид асансьор. Качих се на четвъртия етаж и се огледах. На тухлените стени бяха закачени телевизори с плоски екрани, включени на една и съща емисия на Фокс Нюз. По стените висяха снимки на знаменитости — Джим Морисън, Майкъл Джаксън, О Джей Симпсън, Джанис Джоплин, Еминем и дори Бил Гейтс като тийнейджър. Всички освен баща ми, така да се каже. Имаше пейки, кожени дивани, дълъг бар, подово осветление и черен парапет, ограждащ високото три етажа преддверие. Нощем заведението сигурно беше впечатляващо, но на жестоката дневна светлина изглеждаше очукано и разочароващо, като такъми на илюзионист, когато ги разгледате отблизо.