Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 17

Да не би да е останала да преспи другаде? Не беше у Тейлър. Тяхната къща миришеше на лимонов лак за мебели, а чаршафите им винаги бяха колосани. Но къде другаде можеше да е тогава? Не си спомняше… всъщност нищо не помнеше, освен това, че с Тейлър се бяха смели на нещо на айфона й.

Знаеше само, че лежи на легло и не е завита с чаршаф. Сигурно се беше изхлузил през нощта. Предпочиташе да спи с чаршаф, дори през най-горещите дни. Както през онази ужасна година в „Марстън-Лий“ в Колорадо, където нямаше климатик и ги караха да спят на койки. Накрая подкупи оная кучка, с която спяха в една стая, за да й отстъпи горното легло. На долното се чувстваше като в капан.

Ръцете й лежаха отпуснати до тялото. Раздвижи пръсти, за да напипа ръба на чаршафа и тогава дясната й ръка се опря в нещо твърдо и гладко. Напипа нещо като сатенена материя, опъната върху нещо, напомнящо дървените парапети на койката й в „Марстън-Лий“, които не й позволяваха да падне на пода.

Да не би да са я върнали там? Или сънува, че са я върнали? От друга страна, ако сънува, дали би имала такова страхотно главоболие?

Знаеше, че е будна. Просто го знаеше. Само че все още не виждаше нищо. Мракът беше съвършено плътен, отникъде не се процеждаше светлина.

Усещаше миризма на застоял въздух, усещаше мекия матрак под себе си и пижама на краката си… тя я опипа и си даде сметка, че меката материя не прилича на онази на анцуга, с който си лягаше. Беше облечена с нещо различно. Не с анцуг, нито с пижама. Може би болнични дрехи?

В болницата ли е? Да не би да е пострадала при катастрофа?

Шилото за лед се забиваше все по-дълбоко в мозъка й, болката беше непоносима и тя искаше просто да завре главата си под възглавницата. Алекса сви колене, за да се превърти — съвсем бавно, за да не се сцепи черепът й… но те се удариха в нещо. Нещо твърдо. Тя се стресна и вдигна глава — беше просто рефлекс — и челото и носа й също се удариха в нещо твърдо. Протегна ръце встрани и напипа твърди стени на няколко сантиметра от себе си. Отново сви колене, може би на седем сантиметра, и те се удариха в трета стена.

Не!

Пръстите й опипаха сатенената облицовка на по-малко от десет сантиметра от устните й и още преди мозъкът й да е успял да го осъзнае, някакъв животински инстинкт й подсказа истината, която скова тялото й в безчувствен, ужасяващ студ.

Намираше се в кутия! Пръстите на краката й докосваха долния ръб.

Паникьоса се и задиша бързо, с отворена уста. Сърцето й заби бясно, полазиха я тръпки, но треперенето не секна. Опита се да си поеме дъх, но въздухът сякаш не стигаше, за да напълни дробовете й дори наполовина.

Опита се да се надигне, но челото й отново се удари в капака. Не можеше да се движи. Не можеше да смени позата. Дишаше все по-бързо и по-бързо, сърцето й препускаше, по цялото й тяло изби пот, гореща и студена едновременно.

Това не може да е истина! Със сигурност беше някакъв кошмар, най-лошият, който е сънувала някога. Заклещена в кутия… Като в…

Дървени, може би стоманени стени, облицовани със сатен. Като ковчег.