Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 15

Широката му, приятна усмивка ми разкри, че си е сложил коронки в добавка към новата коса. Маркъс не беше суетен, така че реших, че го е направил от несигурност, защото новата му съпруга е тъй красива и много по-млада от него. А може и тя да го беше накарала.

Белинда лукаво наклони глава и извъртя очи като сърне.

— Предложи ли обяд на господин Хелър?

— Няма нужда — отвърнах аз.

— Какво ти става, захарче? — попита Белинда.

— Що за домакин съм? — притесни се той. — Виждаш ли? Какво бих правил без Белинда? Аз съм животно, примитивен звяр! Искаш ли сандвич, Никеле?

— Няма нужда — повторих аз.

— Нищо ли не искаш?

— Не, благодаря.

— Какво ще кажете да ви направя кафе? — предложи Белинда.

— Чудесно!

Тя плавно се понесе към дългия кухненски плот и включи електрическия чайник. Тесните й панталони подчертаваха овала на стегнатия й задник — явно прекарваше голяма част от времето си във фитнеса, вероятно имаше личен треньор и обръщаше особено внимание на седалищните си мускули.

— Никак не умея да правя кафе — каза тя, — но имаме нес. Всъщност е доста добро.

Тя ми показа малкото пакетче.

— Знаете ли, размислих — казах аз. — Тази сутрин пих твърде много кафе.

Белинда рязко се извърна.

— Ник — започна тя и се приближи бавно към мен. — Трябва да я откриете! Моля ви! Трябва да я намерите.

Забелязах, че току-що се е гримирала — не приличаше на човек, който не е мигнал цяла нощ. За разлика от мъжа си изглеждаше отпочинала, сякаш току-що се беше събудила от дълъг, освежителен сън. Носеше розов гланц, а устните й бяха очертани съвършено. Знаех достатъчно за жените и грима, за да съм наясно, че човек не става от леглото в този вид.

Алекса каза ли ви с кого има среща? — попитах аз.

— Аз не… тя не споделя с мен… Нали съм й мащеха.

— Тя те обича — каза Маркъс. — Просто още не го е осъзнала.

— Но сте я попитали, нали? — настоях аз.

Лъскавите устни на Белинда се разтвориха.

— Разбира се, че попитах! — възмутено отвърна тя.

— Не ви ли каза кога ще се прибере?

— Ами, реших, че около полунощ или малко по-късно… Как да ви кажа, тя не приема добре, когато я питам такива неща. Казва, че не обича да се отнасят с нея като с дете.

— И все пак това е доста късно.

— Моля ви, за тях нощта тогава започва!

— Нямах предвид това — обясних аз. — Децата под осемнайсетгодишна възраст нямат право да карат след полунощ, най-късно дванайсет и половина, освен ако ги придружава родител или настойник. Ако ги хванат, може да им отнемат книжката за шейсет дни.

— Така ли? — учуди се Белинда. — Не ми е казала.

Това ми се стори странно. Алекса никога не би направила нещо, което да застраши шофьорската й книжка и автономията, която тя й осигуряваше. Освен това Белинда не ми приличаше на човек, който не е наясно с правилата. Това беше жена, която обръща внимание на всяка подробност и си очертава устните, преди да се срещне с мен в момент, когато би трябвало да е съсипана заради изчезването на заварената си дъщеря.

— Какво мислите, че е станало с нея? — попитах аз.

Тя разпери ръце.

— Не знам! — После объркано погледна към Маркъс. — Не знаем. Просто искаме да я намерите!