Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 18

Тя стисна юмруци и заблъска по твърдите стени, повтаряйки отново и отново:

— Не… не… не…

Напълно забрави за главоболието. Главата й олекна, тя усети топка в корема и цялото й тяло изстина, както ставаше всеки път, преди да припадне.

После Алекса изгуби съзнание.

9

Минаваше обед, когато се качих в джипа и потеглих обратно към Бостън. Не можех да се отърся от чувството, че Маршъл Маркъс има сериозна причина да се бои, че нещо се е случило с дъщеря му. И най-вероятно го беше очаквал.

С други думи, не ставаше дума за нещастен случай, дори ако нямаше нищо общо с опита за отвличане преди няколко години. Може би Алекса и мащехата й просто са се скарали, малката е заплашила, че ще си отиде и никога няма да се върне, и е отпратила. Само че баща й не би скрил подобно нещо от мен. Дори да се опитваше да постъпи кавалерски, спестявайки на жена си унижението от извадените на показ кирливи ризи, той не беше дискретен. Маркъс беше от мъжете, които с удоволствие обсъждат запека си, трудностите, докато пикае и начина, по който „Виагра“ е подобрила сексуалния им живот. Както би казал племенникът ми Гейб, той просто се оливаше с подробностите.

Точно когато щях да звънна на Дороти, за да я попитам как бихме могли да открием къде е телефонът на Алекса, блекберито ми иззвъня. Беше Джилиън, нашият офис-мениджър.

— Синът ти е тук — каза тя.

— Ъъъ… аз нямам син.

— Казва, че трябвало да обядвате заедно.

Чуваше се някаква какофония, която трябваше да мине за музика, и която дънеше прекалено силно. Беше превърнала офиса ми в студентско свърталище.

— Опа, вярно! Той ми е племенник, не син.

Бях обещал на Гейб да го заведа на обяд, но забравих да си го отбележа в календара.

— Странно! — чу се гласът й. — С Гейб доста си поприказвахме, аз реших, че ти е син и той нито веднъж не ме поправи.

— Ами… — „Иска му се“, помислих си. — Благодаря ти, кажи му, че ей сега идвам.

— Готино хлапе.

— Да. Ти ли слушаш музика?

Чу се изщракване и шумотевицата секна.

— Музика ли?

— Свържи ме с Дороти, ако обичаш.

10

Гейб Хелър беше завареният син на брат ми Роджър. Момчето беше шестнайсетгодишно, много умно, но изключително саможиво. Почти нямаше приятели в частното мъжко училище във Вашингтон, където учеше. Обличаше се изцяло в черно — черни дънки, черни суичъри с качулка, черни кецове „Чък Тейлър“. Напоследък дори косата си боядисваше в черно. Не е лесно да си на шестнайсет, но явно беше особено трудно да си Гейб Хелър.

Брат ми Роджър, с когото никак не се разбираме, е… с една дума, гадняр. Освен това беше (също като баща ни) в затвора. За щастие, Гейб нямаше генетична връзка с баща си, в противен случай сигурно щеше да свърши в поправително училище. Аз май бях единственият възрастен, с когото можеше да разговаря. Не знам защо проблемните деца ме харесват толкова много. Може би, както кучетата надушват страха, те надушваха, че аз никога няма да стана родител и затова им се струвах безопасен. Не знам.

Гейб прекарваше лятото в дома на майка ми в Нютън. Ходеше на уроци по рисуване и история на изкуството в лятното училище към музея. Обичаше баба си и искаше да избяга от майка си, Лорън, която положително изпитваше облекчение, че не й се налага да се бори с него и през ваканцията. Майка ми не беше строга, така че той можеше да се качи на метрото, да слезе в града и да се мотае по площад „Харвард“, когато няма часове. Сигурен съм, че му беше приятно да се чувства като възрастен.