Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 165

Носеше лента на челото, косата й беше опъната на опашка, ръцете й бяха загорели и мускулести, краката — дълги и стройни. Синият протектор за уста й придаваше свиреп вид, но тя изглеждаше здрава и доволна.

Треньорката изсвири и кресна „Да пийнем малко вода!“, и момичетата извадиха протекторите с прецизно, автоматично движение. Някои ги пъхнаха в спортните си сутиени, други — в наколенките си. Докато вървяха към чешмите, те крещяха, смееха се и високо си приказваха. Няколко от тях прегърнаха Алекса — бях забравил колко по-склонни на нежност са момичетата на тази възраст в сравнение с момчетата — и се разсмяха.

Тогава тя се обърна, сякаш доловила присъствието ми, и срещна погледа ми. После бързо каза нещо на една от съотборничките си и с нежелание се приближи.

— Здрасти, Ник.

— Много си добра, знаеш ли?

— Прилично се справям. И ми харесва, това е най-важното.

— Играеш с хъс, сурова си. Дори безстрашна.

Тя нервно се засмя.

— Дарът на страха, а?

— Да. Исках да ти се обадя и да се уверя, че всичко е наред.

— О, ами, добре, благодаря. Да, всичко е наред. Аз… — тя погледна с копнеж към съотборничките си. — Моментът не е много подходящ, имаш ли… нещо против?

— Разбира се, че не.

— Все пак едва ли си карал чак дотук само за да ме видиш. Поне така се надявам.

— Нищо подобно, просто бях наблизо.

— По работа ли?

— Да.

— Ами, добре. Ъъ… — Тя ми помаха. — Трябва да вървя. Благодаря, че дойде, радвам се да те видя.

— Да — отвърнах аз. — И аз теб.

Разбирах я — дори видът ми пробуждаше у нея всякакви тъмни, мъчителни емоции. Завинаги щеше да ме свързва с онзи кошмар, карах я да се чувства неудобно. На самото дъно на разсъдъка й все още имаше неща, с които не можеше да се справи и се възстановяваше, като се опитваше да забрави за тях. Всеки от нас си има свой собствен начин.

Докато се връщаше на терена, видях, че походката й стана по-свободна, напрежението я напускаше. Една от приятелките й я закачи за нещо, тя се ухили и треньорката отново наду свирката.

Останах да я погледам още няколко минути. Играеше с флуидна, почти балетна грация. Щом разбрах правилата, ми стана доста интересно. Тя хукна по тревата, подаде топката на друг играч и продължи нататък. Изведнъж всичко се случваше твърде бързо, за да успявам да го проследя. Точно докато навлизаше в наказателното поле, топката някак си се върна при нея и аз видях онова, което съотборниците й до един разбираха — вратарят се беше подлъгал и Алекса имаше възможност да стреля на открита врата. Тя се усмихна, изстреля топката във въздуха и тя се понесе към мрежата.

Оттам нататък тя и сама щеше да се справи.

БЛАГОДАРНОСТИ

Ще ми се да можех да цитирам покойния Спайк Милигън: „Няма да благодаря на никого, защото свърших всичко сам“. За съжаление, в моя случай това не би било вярно.

Аз свърших само тежката работа, но постоянно се обръщах към малка група жертви — извинете, технически съветници. Ето ги и тях — Джеф Фишбак, невероятен технолог по събиране на улики, сякаш излязъл от „Матрицата“, който знае плашещо много за електронните данни и проследяването на мобилни телефони; Стюарт Алън, забележителен експерт по аудио улики, който също като мен обича хубавото вино и плоските шеги; и за пореден път — Дик Роджърс, основател на Отряда за спасяване на заложници към ФБР и извор на информация за стратегиите при отвличане и спасяване, полевите операции и оръжията.