Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 163

— Можеше да ми го пратиш.

— Нямам доверие на пощите — излъгах аз.

Даяна веднъж ми обясни, че „Nombre Noir“ е един от най-хубавите парфюми, създавани някога, но вече било невъзможно да се намери — компанията, която го произвеждала, губела пари при продажбата на всяко шише. На всичкото отгоре, с присъщата си мъдрост Европейският съюз решил да забрани една от основните му съставки, наречена „дамаскон“, тъй като предизвиквала засилена чувствителност на кожата към слънцето у извънредно малък процент от хората. От компанията изтеглили от пазара всички шишета, които успели да намерят, и ги унищожили, като ги натрошили с валяк.

Щом тя ми каза, че е невъзможно да се намери такъв парфюм, аз естествено реших да намеря.

— Пада ми се, като заминавам, без да те предупредя — засмя се тя.

— Да, точно така.

— Като стана дума за това, предложиха ми работа като специален агент в Маями — каза тя.

— Ей, това е страхотно! — възкликнах аз с целия ентусизъм, който успях да си наложа. — Поздравления! В Маями е страхотно.

— Благодаря.

— Трудно се отказва на такова предложение.

Неловкото мълчание сякаш се проточи безкрайно.

— Ами мястото на Гордън Снайдър?

Шефовете на Снайдър не бяха доволни от факта, че е поставил проследяващо устройство в телефона ми без одобрението им, а после се е опитал да покрие следите си, като излъже, че таен информатор му е съобщил местонахождението на Маурицио Перейра. Понижиха го и го изпратиха в Анкоридж. Чух, че от бюрото му се виждала Русия.

— Не, за това място търсят специалист по организираната престъпност. Нико, може ли да те попитам нещо за Роман Наврозов?

— Давай!

— Това, че хеликоптерът му се разби в Марбела… твърде е удобно, не мислиш ли?

Свих рамене. Сделката си е сделка.

— Нека позная — хората на Путин се опитват да го очистят от години, но без успех, така че ти си се разбрал с някой от източниците ти от КГБ. Разменили сте някаква информация. Не казвам, че случилото се с Наврозов е трагедия, някои дори биха го нарекли справедливост. Сигурно си решил, че така всички печелят.

— Или е било спукана перка, както разправят.

Тя ме изгледа.

— Добре, така да бъде.

След един дълъг миг казах:

— Понякога просто стават такива неща.

— Хмм…

— Чете ли онази статия в „Глоуб“ за счетоводителя, смазан до смърт от шкаф, който паднал върху него? Никъде не е безопасно. Няма гаранции.

— Когато казах, че бих се омъжила за счетоводител, не говорех сериозно.

— Така ли?

— Така. Ще се задоволя с администратор на бази-данни.

— Сериозно говоря. Дори да се заобиколиш с пет реда охрана, луксозният ти хеликоптер пак ще падне над Марбела. За теб не знам, но аз предпочитам да видя куршума, който лети към мен.

Известно време и двамата се взирахме упорито напред.

— Знаеш ли — каза тя, — сигурно не бива да ти го казвам, но ще извършим арест във връзка със случая „Меркурий“.

— Чудех се дали това някога ще стане.

Седмиците се бяха превърнали в месеци, а никой от „инвеститорите“ на Маршъл Маркъс не беше доведен за разпит. Ничие име не се бе появило в пресата. Маршъл Маркъс остана на свобода, тъй като беше съдействал напълно на ФБР, и новите му адвокати все още преговаряха с Комисията по ценните книжа и борсите. Много от инвеститорите искаха главата му на поднос и той със сигурност щеше да полежи известно време в затвора. Извън това обаче сякаш нищо не се беше случило.