Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 143

— Няма нужда, знам, че сте много зает. Това са данни за базата, съвсем рутинна процедура. Цял живот с това се занимавам.

— Е, работата е важна — каза любезно Ноуитски. — Някой трябва да я върши. Просто се радвам, че сте човек, който владее терминологията.

Благодарих му и затворих, преди да успее да ме попита още нещо.

— Дороти — казах аз след петнайсет секунди, — имам нужда от навигатор.

92

Когато стигнах в Пайн Ридж, дъждът беше намалял до ръмеж. Главната магистрала изглеждаше съвсем нова — асфалтът беше гладък като стъкло, а пътят — леко изпъкнал в центъра, за да се оттича водата встрани, което действаше безотказно. Минах край „Пайн Ридж Куолити Ауто“ (най-обикновена бензиностанция), а после край училище „Пайн Ридж“ — модерна тухлена сграда, проектирана в стил, чието най-точно описание е „Ама че са грозни гимназиите в днешно време“. След това — край пощата. На първия по-голям кръстопът имаше бензиностанция, а до нея — денонощен магазин, очевидно затворен. На следващия светофар завих наляво.

Карах край скромни ранчота и фермерски къщи, построени твърде близо до шосето. Имаше немаркирани тротоари, през гората криволичеха тесни алеи, а повечето пътища бяха черни, макар че видях и няколко павирани. Единствените ориентири бяха пощенските кутии — повечето големи, с фамилии, изписани на ръка с бояджийска четка, понякога с шаблон.

Около три километра надолу по тесния, обграден с дървета път, се натъкнах на препятствие, импровизирано набързо — няколко дървени бариери, облепени с червени отражателни дискове. Това беше шосе „Годард“, а на около три километра по-нататък се намираше фермата на Олдерсън. Ако бях прав, точно това беше мястото, където Алекса Маркъс бе заровена в земята… и където може би щях да открия Драгомир Жуков.

Спрях джипа точно пред бариерите и включих високите фарове. Пътят беше невероятно разкалян. Ако изминех трите километра пеша, щях ужасно да се забавя, а не можех да си го позволя. Излязох, отместих бариерата, върнах се в джипа и заорах напред.

Имах чувството, че пресичам тресавище. Гумите затъваха дълбоко в калта, из въздуха хвърчеше вода. Останах на трета и карах, без да променям скоростта — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Когато е кално, не е добре да сте на прекалено ниска скорост — ако карате твърде бавно, водата може да нахлуе пред ауспуха и да наводни двигателя.

Постепенно пътят се превърна в тясна, тъмна алея, гъсто обточена с борове и брези. Единственият източник на светлина бяха фаровете ми и двата лъча се плъзгаха по повърхността на реката от кал. Колата обаче се държеше като амфибийно превозно средство и скоро успях да измина половината път. Тогава гумите затънаха с още няколко сантиметра и най-накрая заседнах. Оставаше ми километър и половина.

Знаех, че няма смисъл да форсирам. Вместо това вдигнах крак от педала, после дадох малко газ. Нищо не стана. Натиснах го отново, съвсем лекичко. Колата се залюля напред-назад. Няколко минути повтарях същата процедура и накрая джипът се измъкна от дерето и продължи да пори кафявата крем-супа. Накрая фаровете ми осветиха ръждясала пощенска кутия, на която пишеше „ОЛДЕРСЪН“.