Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 137

— В това няма логика, тя му е нужна, за да преговаря. Трябва му жива. Ако наводни гроба и я убие, няма с какво да ни притисне.

— Даяна, този човек не следва обикновени правила. Би било опасна грешка да приемете обратното за даденост. Той иска да наводни гроба или да прекъсне притока й на въздух и да наблюдава на монитора си какво се случва. Иска да гледа как тя се дави, бори се и се опитва да крещи. Иска да я види как умира.

— Тогава защо е поискал откуп?

— За да прибере торбата с парите и пак да я убие. Кажи на командира, че трябва да бъда там. Кажи му, че аз съм единственият, който знае нещо за Драгомир Жуков.

87

Докато карах по шосе 93, започна да вали. Първо от стоманеносивото небе поръсиха няколко злокобни капки, а после се изсипа истински порой. Лееше се със сила, която почти винаги означава, че ще бъде кратък, че няма начин да продължи дълго. Този път обаче не спираше. Кой знае откъде излезе силен вятър, който насочи струите почти хоризонтално. Чистачките работеха на максималната скорост и въпреки това едва виждах пътя. Другите коли започнаха да поднасят, после съвсем забавиха ход, а няколко направо отбиха встрани, за да изчакат бурята да отмине.

По принцип обичам такова време, но не и днес. То сякаш отразяваше странното, непривично чувство на тревога, което ме бе обзело. Инстинктите ми подсказваха, че това няма да завърши добре…

…така че надух музиката. Малко песни ме надъхват толкова, колкото майсторски накъдрените китарни сола и ехтящото дизелово рок-кънтри звучене на Бил Кърчен, кралят на фендера, изпял „Hot Rod Lincoln“ преди толкова години. Пуснах си и..Hammer of the Honky-Tonk Gods“, а после живото му изпълнение на „Too Much Fun“. Докато стигна до границата с Ню Хампшър, отново се чувствах като старото ми аз.

Тогава се наложи да изключа звука, за да вдигна телефона. Беше Даяна с инструкции как да стигна до мястото, избрано от Специалните части.

— Събираме се на един паркинг на три километра от къщата — каза тя. — Ти ще се присъединиш към мен и екипа за наблюдение на периметъра, но това означава, че няма да влизаш навътре.

Магистралата стана по-тясна и премина в път с две платна и стоманена мантинела от двете страни. Задминах знак, на който пишеше „Внимание, лосове!“.

— Мен ме устройва. С кола ли ще се движим, или пеша?

— С един от джиповете, слава Богу. Би било ужасно да висим отвън в това време. При теб вали ли?

— Като из ведро. На петдесетина километра съм от вас.

— Карай внимателно, Нико!

88

Четиридесет и пет минути по-късно седях на предната седалка на черен джип „Събърбън“, специално пригоден за нуждите на Специалните части — с багажник на покрива и стъпала отстрани, макар че не беше брониран. Намирахме се извън кризисната зона и не се очакваше да ни улучат. На волана беше Даяна. Под тениската с надпис ФБР носеше бронежилетка против травми трето ниво със защитна плоча на гърдите.

Дъждът плющеше, плътен като завеса, а чистачките се движеха наляво-надясно като метроном, настроен на най-високата възможна скорост. Бяхме паркирали накрая на гората, точно до тесния криволичещ асфалтов път и бяхме част от онова, което в Специалните части наричат „жълта линия“ — последният пост за скрито наблюдение преди началото на операцията. „Зелената линия“ беше въображаемата линия около къщата и означаваше „играта започна“.