Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 115

— И…?

— На много високо ниво се взе решение през богатите години да се заделят пари за бедните.

— И Маршъл Маркъс да ги инвестира.

Той кимна.

— Няколкостотин милиона тук, милиард-два там. Скоро Маркъс увеличи скритите ни средства четворно.

— Гениално! — вметнах аз. — Само че сега ги няма. Черна дупка и още как. Не сте се справили много по-добре от онези в Пентагона.

— Прав сте, но никой не очакваше да се прицелят в Маршъл по този начин.

— Значи похитителите на Алекса изобщо не търсят пари, така ли? „Меркурий непокътнат“ — това за документите с инвестициите ли се отнася?

— Нека изясним нещо. Те искат някои от най-секретните ни операционни тайни. Това е директен удар върху протоколите за националната сигурност и, честно казано, не бих се изненадал, ако Путин има пръст в това.

— Значи смятате, че е работа на руснаците?

— Сигурен съм!

Това обясняваше защо похитителят е руснак. Толя ми беше казал, че членовете на „Сова“ често работят за олигарси. Сега обаче се чудех дали руското правителство не стои зад всичко това.

— Значи имате достъп до секретна информация на най-високо ниво?

— Вижте, в Пентагона вече не могат да източват директно пари за фиктивни обекти, както правеха преди. Законите против прането на пари, които се целят в терористичните организации по цял свят позволяват на твърде много бюрократи в твърде много страни да проследяват средствата. Частното финансиране трябва да произлиза от частния сектор, иначе някой корпоративен финансов инспектор може да изрови подробностите.

— Разбирам, и какво?

— Ако кодовете за трансфер попаднат у неподходящи хора, те ще могат да идентифицират какви ли не отбивки и фасадни компании и да разберат кой какво прави за нас, както и къде. Да предадем цялата тази информация би било сериозен удар върху националната сигурност. Не мога да го позволя. И Маркъс не би го направил, ако беше на себе си.

— Не бих бил толкова сигурен.

— Повярвайте ми — каза Шектър, — нищо не би ме зарадвало повече от това да откриете Алекса и някак да я освободите. Но ако съдя по онова, което ми казват, в момента това е почти невъзможно. Не знаем имената на похитителите и нямаме ни най-малка представа къде е.

Не го поправих.

— Приключихме ли?

— Не съвсем. Вие видяхте някои строго секретни папки и искам да ме уверите, че няма да кажете на никого за това. Разбрахме ли се?

— Изобщо не ме интересува какво има в папките ви. Искам само да открия дъщерята на Маршъл Маркъс. И ако не ми се пречкате, да — разбрахме се.

Щом се изправих на крака, главата ми отново започна да пулсира. Двамата кютуци се опитаха да ми препречат пътя, но аз ги избутах и те ми се намръщиха заплашително. Усмихнах им се в отговор.

— Ник — повика ме Шектър.

— Да?

— Знам, че ще постъпите правилно.