Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 111

Извадих кафявата папка, дебела близо три сантиметра. Кой знае защо сърцето ми заби бясно, сякаш имах предчувствие. Повече от документите бяха пожълтели от времето. Бързо ги прелистих, без да съм сигурен какво търся. Тогава забелязах, че в горния край на всяка страница със синьо мастило е отпечатана една-единствена дума — МЕРКУРИЙ.

Това било значи.

Чрез предишния ми шеф всичко това някак си бе свързано и с мен. Обяснението беше в ръцете ми, стига да успеех да разгадая колонките с цифри и загадъчни съкращения, които може би бяха някакъв шифър. Продължих да прехвърлям страниците с надежда да намеря фраза или дума, която да ми помогне да се ориентирам.

Загледах се в снимката, залепена на някакъв картон, най-горе пишеше „СЕРТИФИКАТ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ДЛЪЖНОСТ“. Формуляр за освобождаване от армията, DD- 214. Мъжът на снимката беше подстриган съвсем късо и в момента тежеше малко повечко. Отне ми секунда да осъзная, че това съм самият аз.

Шокът беше толкова силен, че когато чух тихо прошумоляване по килима зад гърба си, вече беше твърде късно. Някой ме удари силно по слепоочието, проряза ме остра болка и преди всичко да потъне в мрак, усетих вкуса на кръв.

70

Когато се свестих и погледът ми най-сетне се избистри, открих, че се намирам в зала за конференции с панели по стените, седнал на единия край на огромна маса с форма на ковчег. Главата ми болезнено пулсираше, особено дясното слепоочие. Когато се опитах да раздвижа ръцете си, разбрах, че съм вързан за металната рамка на скъп офис стол с пластмасови белезници, които се забиваха в китките ми. Глезените ми бяха вързани за тръбата, която се спускаше от центъра на седалката.

Имах неясни спомени, че ме влачат, ругаят и изправят грубо на крака. Може би дори ме бяха изтезавали за всеки случай. Зачудих се откога ли седя на този стол.

От другия край на масата към мен любопитно надничаше Дейвид Шектър. Беше облечен в яркожълт пуловер и ме наблюдаваше като бухал иззад кръглите си очила с рогови рамки. Почти очаквах да заговори с гласа на доктор Злобюл, с изпънато кутре, и да поиска един милион долара, за да ме пусне, но се обадих пръв:

— Сигурно се чудите защо ви извиках тук днес.

Шектър ме удостои с нещо, което явно трябваше да мине за усмивка. Ъгълчетата на лишената му от устни жабешка уста се извиха надолу, оформяйки идеална дъга, от която се спускаха Десетки вертикални бръчки. Изглеждаше така, сякаш му беше много трудно да се усмихва и рядко го прави.

— Знаете ли — каза той, — че влизането с взлом посред нощ с цел извършване на престъпление може да ви струва двайсет години затвор?

— Знаех си, че трябва да завърша право.

— И че взлом, извършен с опасно нерегистрирано оръжие може да ви вкара зад решетките доживот? Всеки съдия в Масачузетс би ви дал поне десет години. О, трябва да споменем и разрешителното ви, разбира се. Считайте го за отнето.

— Приемам, че полицията идва насам.