Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 109

Изругах гласно. За такива случаи си имаше хватки и аз се опитах да си спомня онези, за които бях чувал, макар че изобщо не бях специалист. Оставаше ми май само да налучквам. Замислих се дали да не се откажа от операцията… но бях стигнал твърде далеч, за да се върна назад.

69

Взех няколко неща от кабинетите в офиса на „Батън и Шектър“. Първото беше лесно — на рафтчето зад бюрото на секретарката на Шектър имаше най-различни снимки. Свалих стъклото от една, на която се виждаше паникьосано момиченце, седнало в скута на дядо Коледа. После в килера, между кутиите и пликовете за писма, открих кашон със стиропорови листове за застилане на кутии или за предпазване на навити на руло документи.

Върнах се пред кабинета на Шектър, пъхнах моя „Левърлок“ под двойната врата и я отворих за десетина секунди. Следваше по-трудната част. Като държах стиропоровия квадрат пред себе си като щит, тръгнах към детектора за движение. Вървях бавно в зловещия сумрачен кабинет, бледо осветен от звездите и светлините на града. Ако спомените не ме лъжеха, стиропорът трябваше да попречи на датчика да засече топлината от тялото ми. Отне ми безумно дълго време да стигна до стената, на която бе монтиран сензорът. Вдигнах листа на няколко сантиметра от лещата, но не твърде близо. Ако го блокирах напълно, това също щеше да го задейства.

Като повечето инфрачервени сензори, последна дума на техниката, този също имаше вграден недостатък. Функционалността, наречена „пълзяща зона“, позволяваше на сензора веднага Да засече всеки, който се опита да пропълзи на пода под него… но не и да засича какво става над него. Скрит зад стиропоровата завеса, взех стъкленото квадратче, залепено на колана ми, бавно го вдигнах и го поставих върху лещата на сензора. Проверих дали двойната лепенка го държи здраво и пуснах щита си на земята. Червената точица остана неподвижна — не бях задействал детектора. Бавно издишах. Стъклото не пропуска инфрачервената светлина — лъчът не минаваше през него, но и не го считаше за препятствие.

Запалих лампата.

Две от стените в кабинета бяха покрити с махагон. Другите две бяха стъклени — от пода почти до тавана, и разкриваха гледки, от които дъхът ми спря — Блек Бей, река Чарлз, Бънкър Хил, пристанището… Светлинките проблясваха, сякаш обсипаното със звезди небе бе паднало върху града. Ако всеки ден виждаш това от кабинета си, сигурно е лесно да си въобразиш, че управляваш земята.

Бюрото на Шектър бе малко — деликатна антика от светъл махагон, с кожен плот с цвета на зелена бутилка и извити крачета. Единственият предмет върху него беше телефон.

Преди време колкото по-влиятелен беше един администратор, толкова по-голямо беше бюрото му. Някои генерални директори имаха бюра с размера на корабна палуба. Сега обаче колкото по-важен е един човек, толкова по-малка и крехка е работната му повърхност, сякаш за да покаже на света, че властта му се изразява в промиване на мозъци. Бумащината беше за слугите. В кабинета не се виждаше компютър. Изобщо не разбирах как е възможно в днешно време да работиш без компютър. Хубаво е да си крал.