Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 103

— Книга с татуировки, брат ми я намери.

Тя ми я подаде. Заглавието гласеше „Татуировки на престъпниците в Русия“.

— Дороти — казах аз, — колко е часът в Русия в момента?

64

Един от най-добрите ми информатори в Русия е бивш генерал-майор от КГБ. Анатолий Василенко беше към седемдесетгодишен, слаб като хрътка, с орлов профил и маниера на благородник, завършил Кеймбридж. Когато Съветският съюз се разпадна, той вече беше осребрил връзките и информацията, до които имаше достъп.

Не бих казал, че го харесвам особено. Той беше един от най-користолюбивите мъже, които бях срещал, но умееше да се държи приветливо и познаваше кого ли не. Ако му платите достатъчно, би могъл ви намери всякакви сведения.

Толя винаги знаеше на кого да се обади, кого да подкупи и кого да сплаши. Ако мой клиент подозираше, че местния мениджър на фабриката му в Москва присвоява средства, Толя отстраняваше проблема с едно кратко обаждане. Поръчваше веднага да му докарат нещастника, разпитваше го и накрая човекът беше толкова ужасен, че не би посмял да открадне дори кламер от собственото си бюро.

Когато му се обадих, той тъкмо вечеряше. По околния шум си личеше, че не си е у дома.

— Водил ли съм те някога в „Турандот“, Никълъс? — попита той. — Почакай да се преместя на по-тихо място.

— Два пъти — отвърнах аз. — Мисля, че ядох супа от хриле на акула.

„Турандот“ беше ресторант на няколко пресечки от Кремъл, на булевард „Тверской“ — любимото място на олигарсите, престъпниците и правителствените служители (много от които бяха и трите неща накуп). Ресторантът представляваше огромна позлатена репродукция на бароков дворец с венециански двор, застлан с мрамор, пълен със статуи на римски богове, обюсонски гоблени и грамаден кристален полилей. Отвън пушеха набити охранители и пазеха бентлитата на работодателите си.

Когато врявата поутихна, Толя каза:

— Сега е много по-добре. Няма нищо по-ужасно от маса, пълна с пияни татари.

Говореше английски по-добре от повечето американци. Не знаех къде е прихванал звучния си британски акцент, освен ако не го преподаваха в школите на КГБ.

— Удивителна снимка си ми пратил.

— Слушам те.

— Татуировката е на „Сова“.

— Кой?

— Не кой. Сова е… е, това е вид нощна птица, разбира се. Освен това обаче е престъпна банда.

— Руската мафия?

— Мафия ли? Не, нищо чак толкова организирано. „Сова“ е по-скоро свободна конфедерация от мъже, които са лежали в един и същи затвор.

— Кой затвор?

— Затвор номер едно в Копейск. Доста противно място.

— Имаш ли списък на всички известни членове на „Сова“?

— На всички членове? — той се засмя тихо. — Ех, само ако разполагах с такъв списък! Щях да бъда или много богат, или много мъртъв.

— Все пак, сигурно знаеш някое име.

— Защо те интересува толкова много?

Обясних му.

— Ситуацията не е благоприятна за теб — долетя гласът му. — Или по-скоро за дъщерята на клиента ти, което е по-важно.

— Защо?

— Това са ужасни хора, Никълъс! Закоравели престъпници от най-лошия вид.

— И аз така разбрах.

— Не, не съм убеден, че разбираш. Те не следват нормални правила. Тях… да кажем, че не ги е грижа за обикновените морални стандарти.