Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 105

Даяна беше облечена в копринена тюркоазена блуза и черни дънки, които някак успяваха да подчертаят извивките й, без да я карат да изглежда непрофесионално.

— Боя се, че нямам какво да ти кажа — каза тя. — В базата данни на ФАА не успях да намеря нищо.

— Колко често я обновяват?

— Постоянно и то в реално време.

— Изчерпателна ли е?

Даяна кимна.

— Включва и частните, и държавните летища.

— Е, идеята беше гениална — казах аз, — но не всички гениални идеи водят до добър резултат. Благодаря ти, че опита. Сега аз имам нещо за теб.

— Лоши новини ли?

— Не, но не мисля, че ще ти хареса.

Подадох й телефона на Маурицио, запечатан в найлонова торбичка.

— Не разбирам — каза Даяна, след като го гледа няколко секунди. — Какво е това?

Казах й.

— Взел си го от апартамента му?

Кимнах.

— Без да ми кажеш?

— Съжалявам, не вярвам на Снайдър.

Тя стисна устни, а ноздрите й се разшириха.

— Не бях прав да го крия от теб — казах аз. — Знам го.

Тя не каза нищо, само гледаше към масата с почервеняло лице.

— Кажи нещо.

Накрая Даяна вдигна очи.

— Заслужаваше ли си, Ник? Нали знаеш, че не бихме могли да го използваме като доказателство в съда, тъй като си прекъснал следите от придобиването му?

— Не смятам, че Бюрото ще даде мъртвец под съд.

— Говоря за човека, който е организирал това. Процедурите не са създадени случайно!

— Ти винаги си следвала правилата.

— Такава съм, Нико. Докато ти никога не си обръщал внимание на това кой командва, доколкото си спомням. Не си падаш по организациите.

— Последната организация, в която постъпих, ме изпрати в Ирак.

— И двамата искаме едно и също. Просто следваме различни пътища, но докато работиш с мен и ФБР, ще трябва да уважаваш правилата.

— Разбирам.

Тя ме погледна изпитателно.

— Никога повече не ми причинявай това.

— Няма.

— Добре. Поне кажи, че си измъкнал нещо полезно от телефона.

Кимнах.

— Номера му и единственият номер в паметта, вероятно на човека, който го е наел да отвлече Алекса. Един от източниците ми нанесе тези номера и този на Алекса на карта с клетъчни кули и успя да начертае пътя, който са изминали.

Тя поклати невярващо глава.

— Как, по дяволите, се е докопал до карта на клетъчните кули?

— Не питай. Важното е, че пътят явно сочи на север, към Ню Хампшър.

— И какво значи това? Че похитителят е дошъл от Ню Хампшър?

— Да, но по-важното е, че вероятно в момента и двамата са там.

— Къде по-точно.

— Това е всичко, което знаем — Ню Хампшър. Някъде в Ню Хампшър.

— Е, и това не е малко — въздъхна Даяна, — но ни трябват още подробности иначе каузата е загубена.

— Ами татуировката?

Тя поклати глава.

— Информаторите ни не знаят нищо за нея.

— Е, аз пък имам отличен информатор в Москва, който в момента звъни на разни места.

— В Москва?

— Онзи бухал е руска татуировка.

— Кой ти каза?

— Ами всъщност, моята двайсет и четиригодишна секретарка, която е войнстващ веган.

Тя ме изгледа невярващо.

— Сериозно говоря, сложно е. Татуировката идентифицира членовете на „Сова“, банда бивши руски затворници.