Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 96

Самотен вятър, съскащ в дърветата.

— Някога имаше тот по земята. Някога имаше мътни… В края на това тъмно време човечеството също може да се превърне само в спомен.

Габорн усети как сърцето му почти се смрази. Беше си представял, че Земята ще поиска от него да спаси народа на Хиърдън от Радж Атън. Но предстоеше нещо по-опасно от война между две държави… нещо много по опустошително.

— Какво ще стане? — попита Габорн.

Вятърът засъска, щом Земята заговори тихо. Бинесман се намръщи, после каза:

— Габорн, не мога да ти предам какво казва Земята. Много е сложно за превеждане. Самата Земя не знае пълния отговор. Само Господарите на Времето виждат бъдещето, но дори за Земята отговорът е неясен. Земята предусеща повсеместна разруха. Небесата ще почернеят от пушеци и всичко ще гори. Слънцето по пладне ще свети смътно и червено като кръв. Моретата ще се задавят с пепел… аз… твърде много е за мен, за да го разплета, твърде много, за да отговоря.

Магьосникът замълча и Габорн видя, че лицето му е станало пепеляво, сякаш опитът да осмисли думите на Земята бе непосилно бреме дори за него. Или навярно нещата, които бе разбрал, го бяха ужасили толкова, че не можеше да говори.

Габорн не разбра как ще трябва да спази клетвата, но каквото и да изискваше тя, трябваше да я положи. Падна на колене и се закле:

— Аз, Габорн Вал Ордън, се заклевам, че никога няма да нараня земята, че ще посветя себе си на съхранението на семе от човечеството в тъмното време, което иде.

Цялото му тяло се разтрепери. Мъжът от пръст се наведе над него и шлемът му почти докосна Габорн по челото. Вятър изшепна в ушите на Габорн и земята изтътна злокобно. Бинесман изграчи думите:

— Ще държа да опазиш думата си, макар че един ден ще ме прокълнеш.

Земята вдигна два пръста от засъхнала кал, показалеца и средния пръст на лявата си ръка, към челото на Габорн, и изписа руна.

Когато свърши, удари с двата пръста устните на Габорн.

Той отвори уста. Земята пъхна пръстите си вътре. Габорн захапа и вкуси чистата пръст на езика си.

В този момент фино изваяните косми по главата на съществото се разпаднаха, мускулите на тялото се размиха и на земята се изсипа купчина пръст.

Всепоглъщащото присъствие на земята изчезна мигновено. През дърветата все още се процеждаше светлина. Габорн вдиша дълбоко.

Бинесман се раздвижи. Лицето му беше пребледняло и той с благоговение се взря в купчината. Пресегна се, почтително мушна пръста си и вкуси.

Гребна с шепа, пръсна по лявото рамо на Габорн, после на дясното, след това посипа главата му и заговори напевно:

— Земята те цери, земята те крие, земята те прави свой! — Сложи ръце на раменете на Габорн. — Габорн Вал Ордън, провъзгласявам те за истински Земероден. Както ти служиш на Земята, така тя ти служи в отплата.

Габорн все още надушваше седефчето на поляната, но сега от силния мирис само носът го засърбя. Отиде до храста, погали един залинял жълт цвят и отскубна няколко листа от клоните.

После се обърна и видя, че Бинесман го гледа с нещо близо до възхита.

Когато Габорн си откъсна още десетина листа, Бинесман избоботи: