Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 89

Така Бинесман не получи поста учител край камината в Стаята на Земните сили. Сега някои говореха, че Бинесман е отказал поста от срам, други — защото назначението бездруго нямало да бъде потвърдено. Но според Габорн това бяха само лъжи и слухове, пускани от самия Хеуел, за да изтъкне превъзходството си.

Но имаше и един слух, по-настоятелен от всички други, и в него Габорн вярваше… В Къщата на Разбирането мнозина шепнеха, че въпреки увещанията на много схолари Бинесман просто не искал да отиде в Мистария, за какъвто и да е престижен пост. Просто нямало да напусне любимата си градина.

При вида на екзотичните дървета, при миризмата на редките подправки и носещия се от вятъра меден аромат на цветята Габорн разбра. Билкарят, разбира се, нямаше да напусне тази градина. Това беше делото на живота му. Това беше шедьовърът му.

Бинесман отново срита ботуша на Габорн с босите си пръсти. Слугинчето вече беше свалило обувките си.

— Простете, ваша милост — каза Бинесман, — но трябва да си свалите обущата. Това не е обикновена земя.

Като в мъгла, Габорн изпълни каквото му наредиха и свали ботушите.

Изправи се с единственото желание цял ден да стъпва по тази земя и да диша, да диша…

Бинесман многозначително кимна към ведрата с изпражнения. Габорн надигна вонящия си товар и закрачиха по килима от розмарин и мента, които изпускаха лек, прочистващ душата мирис, щом стъпалата им смачкваха листата.

Бинесман преведе Габорн през ливадата, покрай сърните, които само изгледаха с копнеж Земния пазител. Стигна до една офика, невероятно високо дърво с форма на съвършен конус, и заяви:

— Тук е.

Изрови дупка в гнилата шума и пръст под дървото и махна на Габорн да донесе мръсотията.

Габорн донесе ведрата. Бинесман ги изля в дупката. Нещо издрънча. Сред изпражненията Габорн видя тъмни метални предмети.

Сепнат, позна в тях силарите на Силвареста.

— Е — каза Бинесман, — не можем да позволим да ги вземе Радж Атън. — Взе силарите и ги сложи в едното ведро, без да го притеснява мръсотията по ръцете му. Отиде на петдесет крачки до потока — пъстървите скачаха за комари и пляскаха във водата.

Бинесман влезе в потока и изми червеникавите метални пръчки една по една. После ги постави на купчина на брега. Петдесет и шест силара. Слънцето беше залязло преди половин час и сега силарите приличаха на тъмни сенки върху земята.

Когато Бинесман приключи, Габорн отпра парче плат от ризата си и уви металните пръчки на вързоп.

Вдигна очи и забеляза, че Бинесман го гледа одобрително, примижал във вечерния здрач. Изглеждаше потънал в мисли. Бичите му челюсти бяха стиснати. Не беше висок човек, но беше широк в раменете, набит.

— Благодаря, че си ги спасил — каза Габорн.

Бинесман не отвърна на думите му. Само гледаше втренчено, сякаш искаше да проникне зад очите му — или да запомни всяка негова черта.

— Е — каза след дълга пауза Бинесман, — кой си ти?

Габорн се изсмя нервно.

— Не знаеш ли?

— Синът на крал Ордън — измърмори Бинесман. — Но кой още си ти? На какво си се посветил? Един човек се определя по задълженията му.