Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 82

Конните съгледвачи на Радж Атън щяха да искат да си отмъстят. Габорн никак не беше сигурен, че ще може да се измъкне, дори да дочака нощния мрак. Притежаваше два дара на мирис, но острото му обоняние беше нищо в сравнение с това на някои от бойците на Радж Атън: мъже с носове по-чувствителни от носа на хрътка. Щяха да го проследят.

Въпреки показната си увереност пред Йоме Габорн изпитваше страх.

Все пак се залови да свърши каквото бе необходимо едно по едно. Замириса му на готвено от кухнята на Посветителите и той забърза по дървения под.

Озова се не в кухнята, а в широкото преддверие към трапезарията. Вдясно от вратата през няколкото тежки греди към кухненските помещения видя готварските огньове. От таванските греди висяха оскубани гъски, буци кашкавал, връзки чесън, пушени змиорки и сушени наденици. В един от големите казани вреше супа. Миришеше на естрагон, босилек и розмарин. Между него и готварското помещение имаше дълга работна маса и на нея сляпо момиче трупаше на огромен метален поднос сварени яйца, ряпа и лук.

В краката ѝ едно проскубано коте подмяташе в лапите си изплашено мишле.

По-нататък помещението се уширяваше към масивните дървени маси за хранене, почернели от старост и от мазнина, с пейки от двете им страни. На всяка маса горяха малки маслени светилници.

Хлебарите и готвачите на замъка Силвареста се трудеха усилно по това време на деня, зареждаха масите със самуни хляб и купи с плодове, пълнеха блюдата с месо. Докато другите слуги се бяха струпали по стените да гледат битката, готвачите знаеха задължението си: да се погрижат за несретниците, отдали своите дарове на дома Силвареста.

Както в повечето трапезарии на Посветители, обслужващият персонал беше съставен от хора, които сами бяха пожертвали дарбите си: грозниците, отказали се от своя чар, редяха масите и надзираваха кухнята. Немите и глухите се трудеха в хлебопекарната. Слепите и онези, които се бяха лишили от мирис и усет за допир, метяха подове и търкаха опушените котли.

Габорн моментално забеляза царящата тук тишина. Въпреки че около него се суетяха няколко души, никой не проговаряше, освен по някоя кратка заповед тук и там. Тези хора бяха изплашени.

Самите кухни предлагаха щедра смесица от миризми: миризмата на прясно насечено месо от закланите рано заранта животни и на току-що извадения от фурните хляб се мъчеше да надделее над миризмите на топено сирене, разлято вино и гранясала мас. Съчетанието не беше приятно, но Габорн усети, че устата му се изпълва със слюнка.

Влезе бързо в трапезарията. Един тесен коридор зад нея водеше към хлебарските пещи и Габорн надуши свежия мирис на току-що опечения хляб.

Грабна един горещ самун от масата и едно хубаво слугинче го изгледа намръщено. Но той все пак взе храната все едно, че си беше негова, и отвърна на момичето с поглед, който казваше: „Това си е мое.“

Слугинчето не можа да разбере неизречения укор, но се отдалечи. Държеше ръцете си плътно прибрани до тялото по онзи предпазлив начин, характерен за хората, отказали се от дарбата си на допир. Габорн взе един добре наточен нож и си отряза кълка от поставената в друго блюдо сварена гъска. Пъхна ножа в колана си и задъвка кълката, отвори и бутилка вино. Качеството на виното го изненада.