Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 81

Обърна се да погледне към Радж Атън — той ухилено махаше на новите си поданици. Пъстросивият му жребец крачеше гордо по каменните улици, а хората му правеха път и възгласите им ставаха все по-оглушителни. Вече навлизаше във втория пояс на града, през Пазарната порта. Пришпори коня нагоре и за миг се скри от погледа на Йоме.

Изведнъж Шемоаз се озова до лакътя ѝ. Йоме преглътна заседналата в гърлото ѝ буца; чудеше се какво ли ще направи с нея Радж Атън. На смърт ли щеше да я осъди? На изтезания? Да ѝ отнеме честта?

Или щеше да ѝ остави някакъв ранг, да остави баща ѝ за регент? Изглеждаше възможно.

Можеше само да се надява.

Радж Атън зави зад един ъгъл и сега се оказа само на двеста разкрача разстояние.

Можеше вече да види лицето му под разперените бели криле на шлема — чистата кожа, лъскавата черна коса, безстрастните му тъмни очи. Красив, красив. Толкова съвършен, сякаш беше изваян от любов и доброта.

Той вдигна очи към Йоме. Понеже беше красива толкова, колкото можеше да бъде само една принцеса от Властелините на руни, Йоме беше свикнала със случайните похотливи мъжки погледи. Знаеше колко възбужда външността ѝ страстта на всеки мъж.

Но от всички хищнически погледи, с които бе удостоявана в живота си, нищо не можеше да се сравни с това, което видя оголено в очите на Радж Атън.

Градината на чародея

Габорн само дето не полетя по стълбите към цитаделата на Посветителите; промушваше се през претъпкания с вмирисани безумци и сакати двор.

Капитан Олт беше до него и му каза:

— Ваше благородие, моля, влезте в кухнята на Посветителите и изчакайте, докато не изпратя някого. Скоро слънцето ще залезе. Може да измислим начин да ви прехвърлим през някоя стена като падне нощта.

Габорн кимна.

— Благодаря ви, сър Олт.

Вече от няколко часа знаеше, че ще се наложи да бяга от замъка Силвареста, но не вярваше, че това ще се случи толкова скоро. Беше си представял, че защитниците на замъка ще окажат твърда съпротива. Стените бяха достатъчно дебели и високи, за да задържат пълчищата на Радж Атън.

Трябваше да поспи. От три дни почти не беше спал. Всъщност той почти не се нуждаеше от сън. Още като бебе беше получил три дара на жизненост и за щастие двама от дарителите му все още бяха живи. Така че като всички, които притежаваха голяма жизненост, Габорн можеше да отдъхва на гърба на коня си, да оставя мозъка си да отпочине, докато той самият се движи като в сън наяве. Все пак понякога му се приискваше да подремне.

Виж, с храната работата беше друга. Дори един Владетел на руни с голяма жизненост се нуждаеше от храна. Точно сега стомахът на Габорн ръмжеше от глад. Но нямаше почти никакво време за ядене.

Нещо по-лошо — той беше ранен. Нищо сериозно, разбира се, но все пак стрелата беше разкъсала десния му бицепс. Ръката за меча. Беше я промил и превързал, но тя пулсираше и пареше.

А Габорн нямаше време нито за раната, нито за стомаха си. Точно сега трябваше да се предреши.

Беше убил един от външните конни съгледвачи на Радж Атън и трима от неговите главанаци гиганти. Стрелите му бяха поразили шест от бойните му кучета.