Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 84

Дали това слугинче щеше да седи тази нощ пред някой огън и да чака първата милувка на топлината по кожата си? Или щеше да стои отвън в студената мъгла и да се радва на играта ѝ по лицето си? Не, животът ѝ не можеше да е лесен.

— Има една пътечка отзад — проговори тя с изненадващо мил глас. — Хлебарската пътека, води до мелницата. Там има няколко ниски брези, клоните им стигат до водата.

— Благодаря ти — каза Габорн.

Обърна се, с мисълта да излезе на двора. Искаше да напусне замъка Силвареста, но трябваше и да нанесе удар на Радж Атън. Беше видял десетки силари да се търкалят по тревата, където доскоро работеха облекчителите.

Силарите, изковани от ценния кръвен метал, извличан от хълмовете на Картиш, представляваха всъщност сплав от метали, за които се вярваше, че се извличат от човешка кръв. Само кръвен метал можеше да се използва за направата на силари. Габорн не можеше да позволи Радж Атън да ги завладее.

Но когато се обърна да тръгне, девойчето го потупа по рамото и попита:

— Ще ме вземете ли с вас?

Габорн видя страха в очите ѝ.

— Бих те взел — отвърна ѝ тихо той. — Ако смятах, че това ще ти помогне. Но ти ще си в по-голяма безопасност тук.

От опит знаеше, че Посветителите рядко са храбри. Не бяха от типа хора, които се вкопчват в живота и са готови да го бранят с цената на всичко. Да, те служеха на своите владетели, но им служеха пасивно. Не знаеше дали това момиче притежава емоционалната сила, толкова необходима, за да може да се измъкне.

— Ако убият кралицата… — каза тя. — Войниците… ще ме използват. Знаете как отмъщават на пленени Посветители.

Тогава Габорн разбра защо се беше отказала от чувството за допир, защо се боеше да бъде докосвана отново, отново да бъде наранена. Беше преживяла насилие.

Тя беше права. Войниците на Радж Атън можеха да я наранят. Тези хора, които бяха твърде слаби, за да могат да стоят на краката си, или чиито метаболизми бяха толкова забавени, че не можеха да примигнат повече от пет пъти на час — всички те бяха част от своя Владетел на руни. Бяха неговите невидими придатъци, изворът на неговата сила. Поддържайки своя владетел, те се опълчваха срещу владетеля на своите врагове.

Ако крал Силвареста бъдеше екзекутиран, тези окаяници нямаше да избягат от възмездието.

Габорн искаше да каже на девойчето да остане, да ѝ каже, че не може да я вземе. Искаше да ѝ каже колко опасно ще е това пътуване. Но за нея може би най-голямата опасност бе, ако останеше тук, в цитаделата на Посветителите.

— Смятам да преплувам през реката — отвърна Габорн. — Можеш ли да плуваш?

Слугинята кимна.

— Малко.

Тялото ѝ се разтърси при мисълта какво се кани да направи. Долната ѝ челюст потрепери. Сълзи изпълниха очите ѝ. Плуването не беше сред високо ценените умения тук в Хиърдън, но в Мистария Габорн беше изучил по-изтънчените методи на това изкуство от водните чародеи. Все още беше обгърнат от защитните им заклинания, които го пазеха да не се удави.